Тези дни се разрази словесна битка между бившите вече лидери на БСП и ДПС Сергей Станишев и Лютви Местан, които не само бяха коалиционни партньори преди две години, но братски се прегръщаха и целуваха на „Орлов мост“. Първият залп даде Станишев в интервю за 50-годишнината си със закъснялото извинение за назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и прехвърлянето на вината за него върху ДПС.
Новият лидер на партията Мустафа Карадайъ майсторски отби подхвърления „горещ картоф“ в двора на Местан, който беше обвинен при детронирането му, че вземал еднолични решения, без да ги съгласува с „колективното тяло“. Той пък върна топката на Станишев с намеци за задкулисни договорки. Социалистът не остана длъжен и изстреля нов залп, обвинявайки новоизлюпения водач на ДОСТ, че свалил правителството на Орешарски след договорка с Борисов на кафе. Местан влезе в оправдателен режим, посрещна и тази топка и я запрати пак в полето на БСП – че са се провалили напълно на евроизборите и затова протестите свалили кабинета.
На човек може да му се завие свят от толкова прехвърляния на вини и отговорности. Както се казва, успехът има много бащи, а провалът е сираче. Основният въпрос обаче е – кому са нужни сега закъснелите признания и извинения на тези хора, които се бяха самозабравили и мислеха, че всичко им е позволено? И то безнаказано! Когато обществото и медиите питаха „КОЙ“ взема решенията и управлява държавата, те се подхилкваха нагло или мълчаха като комунисти на разпит. Сега, след като платиха скъпата цена за своето високомерие и цинизъм – единият беше принуден да подаде оставка и се спаси от гнева на съпартийците си в Брюксел, а другият беше буквално изхвърлен от председателския пост и партията – изведнъж преживяха катарзис и се преродиха. Не могат да удържат на вътрешния порив да споделят истината. Тяхната истина! С тайната надежда да поизчистят със задна дата опетнените си физиономии. И типично по български всеки от тях се опитва да натопи бившето другарче.
Само че, както е казал народът: късно е, либе, за китка. Освен това стореното зло вече е сторено и няма как да бъде поправено, няма как времето да се върне назад. А истината е, че нито един от участниците в управлението през 2014-а не е по-чист или по-малко виновен, защото те така се бяха оплели в пипалата на политико-олигархичния модел, станал популярен като „КОЙ“, че невинни няма.
Но докато бяха на високите си позиции, и Станишев, и Местан вярваха, че това е за вечни времена. Защо при нашите политици покаянието идва винаги и само когато се сгромолясат от високите партийни или държавни върхове? Този филм всъщност го гледаме през целя неудачен преход вече четвърт век.
