Александър МАРИНОВ
В навечерието на президентските избори в българското публично пространство се забелязва засилен интерес към участието на висши военни (да ги наречем образно „генералите”) в политиката. Под една или друга форма и по различни причини в „късите листи” на партиите се завъртяха не по-малко от пет имена с такъв профил. Националният съвет на БСП вече одобри с голямо мнозинство бившия командващ на ВВС генерал Румен Радев като кандидат на партията, а всеки момент се очаква това да направи и органът на АБВ. Много е вероятно президентските избори да се превърнат в „сблъсък на генерали”, разбира се, с уточнението, че генерали има всякакви – от офицери от кариерата с реален строеви, щабен и лидерски опит, до лица с цивилен произход, произведени във висше офицерско звание заради политическото им назначаването на длъжност, предполагаща такова.
Конкретните коментари, обикновено повлияни от партийни пристрастия, подминават по-съществения въпрос – защо различни общества в различни исторически моменти се обръщат към армията като опора на стабилност и търсят в лицето на изявени нейни представители алтернатива на политическите дейци от кариерата. Този аспект на дискусията е важен, като се има предвид, че в контекста на небивалия срив на доверието към българските институции армията (въпреки окаяното си състояние) продължава да бъде една от най-уважаваните държавни структури.
Очевидно спецификата на военното лидерство и свързваните с него личностни качества имат особена роля. Въпреки някои изключения (гръцката военна хунта начело с полковник Георгиос Пападопулос в Гърция и португалската „революция на карамфилите, водена от майор Отелу ди Карвальо), най-силно внимание привлича фигурата на „генерала”, именно заради съчетаването на висока командна позиция и умението да водиш хора след себе си.
Най-общо влизането на генералите в политиката и властта става по два основни модела. Първият модел обхваща социалният профил на прехода
Прославен военачалник – национален лидер
или поне високопоставен политик. Тъй като войната е ситуацията, в която най-ясно се изявяват качествата на военните, такива примери откриваме най-вече сред висши военни, участвали в реални (и победоносни) военни кампании. Веднага се сещаме за президентите Де Гол и Айзенхауер, въпреки съществените различия в тяхната военна кариера и причините да „влязат в политиката”.
След военните си успехи Айзенхауер се връща в САЩ като герой, но без узрели намерения за политическа кариера и дори без ясно предпочитание към една от двете партии. Номинирането му през 1952 г. от Републиканската партия се смята за един от най-нестандартните и печеливши политически ходове (той е едва вторият американски генерал, участвал във война, избран за президент) и носи две поредни убедителни изборни победи. Интересно е, че повечето критики към дейността му като президент визират нетипичните за изявен военачалник колебания и протакане при взимане на трудни решения.
Много по-драматична е воената и политическата биография на Шарл Де Гол, който не само е участвал в бойни действия и е раняван в две войни, но изпъква със силното чувство за мисия и способността да взима съдбовни решения и да носи отговорност за тях. Решителността му да отстоява интересите и бъдещето на Франция, включително с цената на противопоставяне на могъщите съюзници САЩ и Великобритания го превръщат в безспорен национален лидер за период от почти три десетилетия. В разгара на опитите да бъде отстранен от ръководството на френската съпротива (най-вече по настояване на САЩ) Де Гол провежда трудна, но достойна среща с президента Рузвелт, поуките от която обобщава в мемоарите си по следния начин: „Докато слушах американския президент, окончателно се убедих, че в деловите отношения между двете страни логиката и чувствата означават много малко в сравнение с реалната сила, че тук се цени този, който може да граби и да запази заграбеното; сега знам, че ако Франция иска да си възвърне предишното място в света, тя трябва да разчита само на себе си“.
Вторият модел или профил на генералите, влезли в политиката и управлението на държавата, е този на
Ръководителите на успешни преврати
като под „успешни” имам предвид не само и не толкова овладяването на властта, а способността да се начертаят и проведат важни промени в траекторията на национално развитие. Тук непременно трябва да споменем имената на поне трима знаменити генерали от този тип – Пак Чжон Хи, Аугусто Пиночет и Кенан Еврен. Както личностите и делата им, така и политическото им наследство са дискусионни и по-скоро поляризират съответните общества, но трудно може да се отрече историческия отпечатък, който са оставили. Докато Пак Чжон Хи все пак е признат за архитект на корейското икономическо „чудо”, Пиночет и Еврен доста по-късно бяха изправени пред съда и дори получиха присъди, които не бяха изпълнени поради преклонната им възраст и здравословото им състояние.
В нашата историята също има няколко, макар и не толкова впечатляващи
Примери за български генерали
достигнали до върховете на политиката. Сред представителите на първия профил се откроява генерал Рачо Петров, който след излизането си в запаса на два пъти (за кратко през 1901 г. и от 1903 до 1906 г.) заема поста на министър-председател, но е принуден да подаде оставка след грандиозен за времето си корупционен скандал. Имаме и представител на втория профил – Кимон Георгиев, който на два пъти оглавява правителството (през 1934-1935 г. и непосредствено след 9 септември 1944 г.) Справедливостта изисква да се припомни и ген. Владимир Вазов, първият и досега единствен генерал, който е бил кмет (при това доста успешен) на столицата. През последните десетилетия се открояват имената на двама вицепрезиденти – ген. Атанас Семерджиев (1992-1997 г.) и ген. Ангел Марин (по време на двата мандата на Георги Първанов 2001 – 2011 г.)
Почти всички изброени примери доказват, че обществото се обръща към висшите военни неслучайно, а преди всичко в резултат на упадъка, некомпетентността и подкупността на традиционните политически елити. Разчита се на волята и способността да служат на отечеството, характерни за „истинските”, кадрови военни, за преодоляване на вредите, нанесени от погрешните решения или користта на политиците. На свой ред, партиите и другите елитни кръгове виждат в тяхно лице възможност да запазят и дори да разширят своето влияние. Днешната българска ситуация потвърждава тази закономерност – процесът на дегенерация на политическия елит и почти пълната липса на вдъхващи доверие и респект личности, кара мнозина да обърнат поглед към висшите военни с надеждата (в отделни случаи оправдана), че оттам може да дойде личността, способна да обедини и поведе нацията. Ако припомня мисълта на Шарл Де Гол, личност, убедена, че оцеляването и просперитета на българите зависи най-вече от укрепването на собствените ни способности и вярата в тях.
