Александър Маринов
Големите български партии умишлено неглижират референдума, но при определени обстоятелства резултатите от него могат да имат ефекта на огромния метеорит, унищожил динозаврите. Евентуалната комбинация от мажоритарен избор и рязко намалени партийни субсидии ще премахне съществуващите нечестни преимущества, които са гласували парламентарно представените формации и ще ги изправи пред жестока конкуренция.
Въпросът за мажоритарния избор на народните представители отдавна е на дневен ред, но през последните години придоби особена актуалност поради две набиващи се на очи обстоятелства. Първото е преминаващото всякакви допустими граници наводняване на политиката с
безлични, но лично предани персони
които са лоялни единствено към партийния си началник. Почти навсякъде преобладават нискообразовани (макар и с престижни дипломи, титли и сивита), ограничени и некултурни хора, с мания за величие, пристрастени към повтаряне на заучени клишета и генетично неспособни да правят умна и отговорна политика. Противно на твърдата вяра на управляващите в максимата "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме", все повече обикновени хора виждат, че ги управляват и ограбват субекти далеч под тяхното ниво. Проблемът не се изчерпва с шокиращите бели полета в елементарните познания по география и история (Пекин е във Виетнам, а Брюксел е държава), нито с дразнещата склонност да се използват чужди думи с непознато значение ("компилацията на качествата ми ме правят подходяща за президент на България"). Опасното е, че така подбраният чрез партийните листи политически "елит" е напълно неспособен да ръководи страната, особено в днешните смутни времена.
Но тази отчайваща тенденция не е случайна, тя е плод на съзнателна антиселекция, която е възможна поради непреклонната убеденост на политическата каста, че не е длъжна да дава отчет пред народа и да носи отговорност за своите действия и бездействия. Ако за нещо има широко съгласие у нас, това е, че т.нар. политически елит се е самоназначил и поради това не е никакъв елит (т.е. общност от хора с доказани постижения и приноси за публичното благо). Голяма част от българите разбират, че една от най-важните (макар и не единствената) причини за това е начинът, по който се подбират и на практика назначават народните представители. Ето защо този въпрос няма как да остави безразлични повечето граждани.
От друга страна, привидно второстепенният проблем за партийните субсидии има всъщност особен обществен резонанс, тъй като е ясно, че става дума за груба и лишена от аргументи
злоупотреба с власт
в името на тесни групови интереси. Ако сравним не само размерите на субсидиите, но и уредбата на тяхното изразходване с практиките в почти всички демократични държави, ще видим, че българските парламентарно представени партии са загубили всякакво чувство за мярка. При това нито един от доводите им в полза на статуквото не е убедителен – нямащата аналог висока цена на един получен глас по никакъв начин не възпира ширещата се тежка политическа корупция, осъществявана под чадъра и в изгода на партиите и техните върхушки.
Казаното доказва, че за разлика от други допитвания (например за развитието на ядрената енергетика), този референдум въздейства емоционално и засяга чувствителни струни в съзнанието на голяма част от българите. Най-вероятно преобладаващата част от участвалите в референдума ще изберат положителен отговор на посочените два въпроса, и ако приемем, че неочаквано изострената битка за президентския пост (при видим личностен контраст между двамата основни претенденти) може да активизира избирателите, възможността за съществени промени в избирателната, а оттук и в партийно-политическата система е реална.
Разбира се, дори върховният суверен да се произнесе по тази тема, съвсем не е гарантирано, че неговите “слуги” в парламента ще се съобразят с действителната му воля. Освен това очевидна е необходимостта от допълнителен внимателен анализ на силните и слабите страни на конкретните варианти и процедури на мажоритарен избор. Въпреки тези уговорки в краткосрочен план (особено при изгледите за предсрочни избори) големите партии ще бъдат принудени бързо да променят отработените процедури за печелене на избори, в противен случай просто ще бъдат пометени.
Първо, ще се наложи не на думи, а на дело някои от тях да се откажат от безалтернативността на
дисциплинираното партийно гласуване
гарантиращо, че “и магаре да издигнем, пак ще го изберат”. Вероятно още на президентския вот крахът на тази измамна философия ще предизвика срутването на “непобедимата машина за печелене на избори”. Оттук нататък селекцията и определянето на кандидатите ще трябва да се преориентират към уважавани в обществото личности, без които партийният апарат и изборните машинации няма да могат да осигурят нищо освен “достойна” загуба.
Второ, в новите условия по-широк кръг от качествени хора ще бъдат мотивирани да издигат кандидати и сами да приемат подобни номинации. Независимо че неизбежно ще има трагикомични крайности, подобна тенденция е полезна и дори неизбежна, ако искаме да имаме реален, а не номинален политически елит. Освен друго това ще засили конкурентния натиск върху партиите и ще ги притиска да се откажат от лошите си навици.
Трето, вярно е, че поне за известен период от време въвеждането на мажоритарна система ще създаде повишен риск от директно проникване на частни интереси в политиката. Но това проникване така или иначе се случва и чрез механизмите на партийните листи, върху които гражданите и дори редовите членове на партиите нямат никакво влияние. Тук трябва да се погледне по-реалистично на размахваните плашила на купения и корпоративния вот. Основната причина за тези явления е усещането на избирателите, че от тях нищо не зависи. Единствената наистина ефективна противоотрова срещу тази зараза е въвеждането на
реални механизми за влияние
а един от най-важните от тях е възможността да посочиш и подкрепиш кандидат, на когото наистина имаш доверие.
Четвърто, мажоритарният вот първоначално ще притисне по-малките партии, но в по-далечна перспектива това е една от малкото реални възможности за поява на нови политически тенденции и личности, както и за постепенно преминаване към по-открито и принципно политическо договаряне и коалиране.
Както е известно, на много места по света мажоритарната избирателна система (макар и в разноообразни варианти) дава доста добри резултати. При тежкото хронично заболяване на българската партийно-политическа система това е едно донякъде рисковано, но необходимо ново лечение. Все пак животът на Земята е продължил и след динозаврите.
