На 22 ноември, в един от домовете за възрастни хора в американския щат Уисконсин, на 86 години почина Светлана Йосифовна Алилуева. Тя е известна още като дъщеря на бащата на народите Сталин, като автор на скандални мемоари. Една неспокойна личност, презирана от моралистите и професоналните патриоти и любим персонаж за писанията на тема трудната женска съдба. Но да се върнем назад през годините.
През декември 1925-а ХIV конгресът на руската Всесъюзна комунистическа партия осъжда вътрешнопартийната каменевско-зиновиевска опозиция. След което Йосиф Сталин отново е утвърден на поста генерален секретар на Централния комитет. През следващите три години той изтласква от върховете на властта всички свои противници – Лев Каменев, Григорий Зиновиев, Николай Бухарин, Лев Троцки – и се превръща в едноличен господар на партията, а след това и на държавата. Това впрочем са и първите три години от живота на дъщерята на Сталин, Светлана.
Малко преди съдбоносния ХIV конгрес и раждането на Светлана Сталин се изпокарва с първородния си син Яков, който се жени против волята на баща си. В семейството му остават другите двама синове – Василий с революционната бащина фамилия Сталин, и приемният – Артьом Сергеев, син на загинал революционер и близък приятел на Сталин и Киров. И двамата младежи са родени през 1921 година.
Василий е на единадесет, а Светлана на шест години, когато майка им Надежда Алилуева се самоубива. По-нататък следва типичното детство за потомците на комунистическата номенклатура – специално училище (бащата лично подписва бележника на Светлана), живот в Кремъл и във вилата в Кунцево в обкръжението на прислуга. Много по-късно Светлана ще напише в емигрантските си мемоари Двайсет писма до един приятел, че постепенно се изпълвала с чувство на отчуждение от кръга на царедворците и средата, в която растяла.
Докато била дете, Сталин е нежен и грижовен към дъщеря си. Промяната настъпва през войната, когато семейство се евакуира в Куйбишев. През 1944-а Светлана се омъжва за Григорий Морозов, съученик на брат Василий. Ражда им се син, когото кръщават Йосиф. По-късно двамата се развеждат и през 1948-а Светлана се омъжва отново за Юрий Жданов. Година след това завършва историческия факултет на Московския държавен университет, а на следващата ражда дъщеря си – Екатерина.
Типична интелектуалка
nbsp;
Дъщерята на Сталин се формира като типична интелектуалка – завършва аспирантура в Академията за обществени науки, работи като преводач от английски език и като литературен редактор. Баща й е изключително недоволен от заниманията й, защото смята, че литераторите са необразовани бохеми. Впрочем Светлана завършва историческия факултет, вместо философския, само за да угоди на баща си.
Тя живее под непрекъснатия надзор на органите, макар че в живота й няма постъпки, заради които да се безпокои. Страната е залята от нова вълна на репресии. Сталин остарява, съратниците му се готвят за битка за властта, а тя има съвсем други интереси. През 1952-а Светлана се разделя и с втория си съпруг Юрий Жданов.
Баща й умира на 5 март 1953-а. А на конгреса през 1956-а Хрушчов разобличава култа към личността на Сталин. На следващата година Светлана приема фамилията на майка си и става Алилуева. Хрушчов, Косигин, Маленков и всички останали бивши съратници на бащата на народите се страхуват от нея, защото знае твърде много неща за тях. През 1963-а Светлана започва да пише мемоарите си и това незабавно се разчува. След известно време влиза в болница – едни казват, че е заради преумора, други – заради постоянната злоупотреба с алкохол. В болницата се запознава с индийския комунист Браджеш Снгх. Той е значително по-възрастен от нея и неизлечимо болен.
Към свободата
nbsp;
Времената сякаш са се променили, но това едва ли би опазило Алилуева от неприятностите, които я заплашват, ако публикува спомените си за това, как разобличителите на култа към личността са се гънели пред баща й и как са депортирали, изпращали в лагер или на разстрел хора. С помощта на индийските си приятели Светлана успява да изнесе ръкописа извън границите на страната и се опитва да получи разрешение за брак с Браджеш Сингх. Двамата така и не успяват да се оженят – той умира през 1967-а. А Алилуева търси начин да отиде на погребението в Индия.
Въпросът дали да получи виза се решава на равнище Политбюро. Нервната и непредсказума интелектуалка като нищо може да избяга и да ги насоли здравата с писанията си. В края на краищата решават все пак да я пуснат за една седмица. Алилуева остава един месец в Индия, а след това бяга в Швейцария, откъдето заминава за САЩ. Там се наслаждава на свободата си, в която, по думите й, тогава много вярвала. Книгата Двайсет писма до едни приятел се превръща в истинска сензация и препечатването й в редица западни издания на първо време носи матерално благополучие на авторката й. През 1970-а тя се омъжва отново, този път за архитекта Уйлям Уесли Питърс и от Светлана Алилуева става Лана Питърс.
Питърс бил ученик на прочутия Франк Лойд Райт и принадлежи към теософската комуна Талиесин, която след смъртта на Райт оглавява неговата вдовица. Тъкмо тя организира брака на Питърс и Алилуева. Впоследствие Светлана си спомня, че в комуната царял диктат и никой не можел да разчита на собствено пространство. Въпреки това ражда дъщеря си Олга. След 20-месечен престой успява да избяга заедно с детето си във Великобритания.
Едно горчиво завръщане
nbsp;
Когато Светлана напуска родината си, големият й син Йосиф Алилуев е на 22, а дъщеря й Катя на 17 години. Смята се, че завръщането й в СССР през 1984-а се дължи най-вече на увещанията на сина й. Впрочем по-късно, в редките си интервюта, Йосиф Алилуев дава недвусмислено да се разбере, че така и не е простил на майка си, затова че ги е изоставила.
Завръщането в Съветския съюз през 1984-а изглежда най-безумната постъпка в живота на Светлана Алилуева. Вероятно, наближавайки шестдесетте, тя се е почувствала много самотна и житейското спокойствие, към което по думите й винаги се е стремила, започва да й омръзва. Единадесетгодишната й дъщеря Олга, която взима със себе си, не говори руски. Двете се появяват на пресконференции, организирани специално за западни журналисти. Пак за тях са предназначени думите на Алилуева, че през годините, в които е живяла на Запад, не е била свободна нито ден. Това би трябвало да е триумф. Но не става точно така. Отношенията между Светлана и децата й, които не е виждала 17 години, са трудни. Тя се заселва в Тбилиси и отбелязва 60-годишнината си в прочутия музей на Сталин в Гори. Половин година по-късно отново иска разрешение да замине в чужбина. Получава го лично от Михаил Горбачов.
Последната част от живота на Светлана Алилуева е жалка. Тя прекарва известно време в домове за възрастни хора, след това живее от социални помощи в Лондон, после отново в САЩ. Тежкият й и непредсказуем характер я обрича на пълна самота. Онези, които могат да се похвалят с безгрешен живот и принципност, могат да смятат това за логичен край на бурната биография на Светлана Алилуева.
