Той е самотен, а личният му живот е голям провал. За него това е цената на успеха и резултата от усилието да се раздадеш, да си навсякъде и по всяко време. Борисов все повече иска да прилича на трагичен герой, който вярва, че публиката еднозначно ще приеме влизането му в образа. И ще забрави, че този трагизъм в голяма степен е породен от собствените му несъответствия, неадекватни реакции и свръхамбиции .
За две години и половина Бойко Борисов доказа, че чувствата му не само са силни, но и бързоизменчиви. В началото на мандата си той прие подкрепата на едни, после на други, а след това на трети. Показа на партньорите си, че когато някой от тях се разсърди или се опита да осчетоводи услугите си, винаги ще се намери друг, който е готов безкористно да застане зад него. Резултатът е очеваден – най-напред се скараха помежду си няколко конкуриращи се партньорски партии. След това започнаха вътрешните битки в самите партии и коалиции. Същото се случи и с браншовите организации, с медиите, с бизнеса.
Цената на управлението без мнозинство
nbsp;
Когато Борисов пое риска да управлява самостоятелно, без да има необходимото мнозинство в парламента, повечето политически играчи потриха ръце, предвкусвайки сеира. И разчитайки, че подобно на предишни управления отново ще има скъпоструващи задкулисни договорки за подкрепа – с когото се наложи според ситуацията. Най-напред Синята коалиция трябваше да преглътне загубата на битката за дясното пространство. Независимо от резервите Борисов успя да се намести там, да получи и европейска легитимация от народняците (нещо, което не бе прието с възторг от старата, претендираща да е автентичната десница). След това премиерът даде ясни знаци на СДС и ДСБ, че е готов да се възползва от тяхната подкрепа, като под това той най-често разбира слагачество и безкритичност. Малко време бе необходимо на Иван Костов да осъзнае кой ще плати цената на подобно партньорство. Неговият партньор в коалицията, лидерът на СДС, все още има напъни за народняшка семейственост и сметки за политическо оцеляване.Това не остава незабелязано от Борисов, които хвали Димитров и дамгосва Костов. Резултатът е забележим – демаркационната линия не е Синя коалиция – ГЕРБ, а ДСБ – СДС. Доброто СДС се надява да се включи във властта при второто раздаване на картите. ДСБ се държи опозиционно.
С РЗС и Атака, които също се подредиха в партньорската редица, нещата се развиха в очаквания сюжет. Най-напред бе разпадната парламентарната група на Яне Янев. След като Атака реши с едно нескопосано изпълнение пред софийската джамия да се върне към автентичния си образ, Сидеров трябваше на серии да се прости и с няколко групи напускащи. Както и с полагащата им се държавна субсидия. В крайна сметка чрез принципа разделяй и владей ГЕРБ си осигури парламентарно мнозинство чрез т.нар. независими депутати. При това без загуби в морален и материален план.
Да станеш любимец на премиера
nbsp;
Още при сформирането направителството лъсна разделението на експерти и гербаджии сред министрите. Месеци по-късно стана ясно, че икономическият екип се опитва да отстоява десни принципи, а останалите се лашкат в популисткото блато на обещанията. Споровете и разминаванията във визиите, дори и когато те не са публични, не остават тайна за обществото. В това, че има дебати между министрите по важни теми, няма нищо лошо. Лошото е в израждането на тези дебати до дребната и смешна амбиция кой да е любимият министър на премиера. Този филм започна с битката между вицетата Цветанов и Дянков. Публиката знаеше истинската причина, знаеше и формалния повод, който разпали конфликта – митниците и борбата с контрабандата (или за приходите от нея). Борисов се опита да неглижира темата с обяснението, че двамата просто се надпреварвали да показват все по-добри резултати. Не пропусна да подчертае, че Цветанов му е любимото вице заради постигнатите успехи в битката с престъпността.
Дянков се зарече, че ще положи всички усилия да измести от сърцето на премиера силовия си колега. Каза и че това ще се случи, като дръпне нагоре икономиката. И точно когато повярва, че вече е станал любимият вицепремиер на Борисов – с превръщането на България в остров на финансовата стабилност в Европа – бе шамаросан и приземен. Защото си повярва и забрави, че единствено премиерът имал право да дава оценки за министрите. Друг е въпросът, че доста инфантилно именно по поръчка на Борисов депутатите от парламентарната група на ГЕРБ бяха накарани да пишат оценки на министрите и именно от тях стана ясно, че Мирослав Найденов е двойкаджията на кабинета. Предварително беше ясно, че упражнението ще задълбочи конфликта между народните представители и министрите, както и търканията между членовете на кабинета.
Последната (по време) интрига върна Симеон Дянков в детската градина – в буквалния смисъл. След като в изблик на откровеност финансовият министър разкри, че имал най-много проблеми с колегата си от земеделското ведомство и намекна, че Мирослав Найденов скоро ще млъкне, Борисов го наказа с пращане в ъгъла, до стената. И както до този момент твърдеше, че Дянков е гордост за кабинета в цяла Европа, изведнъж се присети, че цяла година правителството обира пасивите на финансовото министерство и на Симеон Дянков, а министър Найденов се справя прекрасно.
Впрочем този филм вече сме го гледали и от него нищо няма да последва. Дянков няма да направи рязко движение, за да защити достойнството си с хвърляне на оставка. Предстои сценка в стила извинявай, другарче, вече няма да правя така, която бе донякъде бе изиграна при съвместното посещения на двамата министри с премиера в Бургас. Иначе що му трябва на земеделски министър да присъства на откриване на ремонтирана сграда на театър? То ще държи влага до следващото недоразумение, което ще качи акциите на един министър за сметка на друг. И вместо с реалните проблеми публиката ще бъде забавлявана с битовизми, които нямат никакво значение (и отношение) към управлението.
Укротяване на протестиращите
nbsp;
Без особени напъни управляващите успяха да насъскат съсловните организации и да разделят българите на лапачи и отговорни за бъдещето на страната хора. Тактиката проработи при пациентските организации, учените в БАН и тези в университетите, в БДЖ, при земеделските стопани, големите и малките търговци на горива и на хранителни стоки.
Нямаше нови тактики, ГЕРБ заложи на проверените във времето принципи за тоягата и моркова, за преклонената глава и най-вече върху имперския принцип разделяй и владей. Научихме, че онези, които подкараха трактори към София, не са зърнопроизводителите, които вземат милиони от субсидии и карат бентлита, а наети от тях срещу дребни пари хора. И докато тракторите стояха на жълтите павета, тютюнджии, зеленчукопроизводители, биволовъди и овцевъди зовяха българския народ да е единен и да не се поддава на провокациите на хора, смучещи хазната. На същите умиротворители правителството предвидливо и предварително бе обещало повече пари за 2012 година. А Симеон Дянков предупреди, че ако зърнопроизводителите не кротнат, ще прехвърли сумите, които им се полагат на кротуващите животновъди и зеленчукопроизводители.
Случи се същото, което най-напред бе тествано при партиите и парламентарните групи – напазаруваха се послушковци, при това с държавни пари. И се направи всичко възможно, за да се забрави истинският повод за протеста – отмятането на финансовия министър от собствения му подпис, който той сложи под споразумение за парите за зърнопроизводителите предизборно.
Точно толкова необясним и нелогичен е напънът на правителството за пълна забрана на тютюнопушенето в заведенията, след като собствениците само преди година бяха принудени да инвестират сериозни суми в преустройство, за да отделят зони, в които да се пуши. Направиха го, защото им бе обещана отсрочка на забраната. Проблемът е в липсата на принципи и в честата смяна на позициите на властта. И най-вече в несигурността за управляваните. Цената се плаща предимно от дребния и средния бизнес, който се оказа и най-ощетен в условията на кризата.
И докато правителството отчита успехи и се опитва да ни увери, че сме остров на стабилността в Европа, истината изглежда доста по-различно. През декември от радио Дойче Веле преброиха, че страната ни е на дъното на 21 класации. Оказа се, че от 27-те страни членки на ЕС България е най-бедна – жизненият стандарт, работните заплати и пенсиите са най-ниски.
Лошото е, че правителството едва ли ще има куража и желанието да направи необходимите реформи година преди парламентарните избори. И най-вероятно ще продължи с тактиката да гаси пожари в различните сектори, уверявайки ни, че никой не може да харчи повече, отколкото е приносът му за държавата. Нещо, в което има защо да се съмняваме.
