Малки селца, заскрежени оризови ниви, помръкнали будистки гробища, влак-стрела, който просветва за миг и изчезва нейде в снежната буря… Съзерцавам Япония през запотения прозорец на автобуса и тя също ме съзерцава – някак посърнала и безрадостна, сякаш иска да покрие с белия сняг поне за малко раните си, зейнали някъде на север, в префектурите Фукушима, Мияги и Ивате… Тъкмо затам пътувам и аз.
В ясното мразовито утро влизаме в село Нода, префектура Ивате, заедно с доброволческа група, организирана от университета в град Осака. Умората, натрупана от почти хилядата километра път, които съм оставила зад гърба си, изведнъж се стопява на фона на изумително красивата гледка на морето пред мен. Лазурно и спокойно, то се разстила под ласките на първите слънчеви лъчи и сякаш се опитва да ме разубеди, че само преди по-малко от година тук, на същото това място, от недрата му е изригнала десетметрова вълна. Само за част от секундата тя сграбчва безмилостно хора, къщи и коли и ги запраща в глъбините на небитието. А после оставя след себе си огромна, оглушителна тишина. Тя кънти и до днес из крайбрежието, където в триста и осемте напълно опустошени къщи на селото някога е кипял живот. И докато крача бавно, опитвайки се да свикна някак с тишината, погледът ми се спира ту на счупен детски будилник, ту на олющена ваза. Засегнатият район е вече изцяло почистен от стотиците тонове злокобни отломки, завещани от стихията. Но тук-там сред тревите все още се подава по някое от тези малки парченца застинал спомен. Те сякаш са дошли от друга реалност, за да събудят мен – чужденката, озовала се в това отдалечено кътче на Япония. И да ми покажат, че в най-дълбоката си същност човешкият живот и измеренията на неговата ценност са всеобщи и остават отвъд пределите на опитите ни за познание и обяснение.
Притихнала сред тишината, бавно се отправям към целта на пребиваването си Нода. Трябва да раздадем провизии на част от местните хора, които от 11 март 2011-а живеят в специално изградени жилища за временно настаняване. Сега в селото има пет лагера с такива постройки, в които са настанени общо 500 души. Най-голямата част от останалите без покрив (315 човека) са в лагера, построен в училищния двор на селото за по-малко от по-малко от три месеца след бедствието. Условията са видимо добри, къщите са снабдени с всичко необходимо за бита и всекидневието. Онова, което заплашва да се превърне в сериозен проблем, е психологическият стрес: жилищните помещения са тесни, а постройките са слабо шумоизолирани. Мнозина от обитателите споделят, че животът в тези условия става все по-трудно поносим, а бъдещето – все по-неясно. Отчаяни са. Тъгуват по предишните си, истински домове, и по отминалите дни. После някак внезапно се смълчават и свеждат очи. Замълчавам и аз. Не се опитвам да им говоря за утрешния ден или пък да им вдъхвам кураж със сувенири от далечна България. Просто тихо се покланям пред загубата и безмерната им скръб.
Други обаче се усмихват и споделят увереността си, че, макар и трудно, ситуацията скоро ще се подобри, а селото ще се завърне с пълна сила към традиционното производство на вино, водорасли и известната в цяла Япония местна марка готварска сол. Сред по-оптимистично настроените е и възрастната Вакако Харуяма, която споделя: След стихията нямахме и един парцал на гърба си. Всичко, което виждате тук – жилището, заедно с покъщнината, дрехите върху мен – всичко получихме като дарение от хиляди знайни и незнайни хора. А младежите от доброволческите групи вече ги приемам като свои внуци. На всички благодаря от сърце! – покланя се тя, а лицето й грейва в усмивка. Изумена съм от това, което чувам, и от този миг насетне баба Вакако се превръща за мен в олицетворение на онази неназована сила на човешкия дух, която винаги и при всички обстоятелства казва Да! на живота. Непресторено и радостно Да!, което извира от дълбините на истински благодарното сърце и го превръща в източник на духовни блага. А те неизменно водят след себе си и земното добруване.
Бяхме невероятно щастливи, когато от пръстта сред руините на магазина се показаха жълтите главички на няколко нарциса. Беше към края на март, около две седмици след бедствието- разказва собственичката на пекарната в центъра на селото. Магазинът бил разрушен почти до основи, но с помощта на дарения и доброволчески инициативи днес той отново работи нормално, сякаш никога не е имало бедствие. Жената показва фотоалбум, в който стъпка по стъпка е запечатан процесът по възстановяването – от руините до окончателното завършване, припомня си всички хора, които са се притекли на помощ, назовава ги по име. Докато гледам снимките с нея, си мисля, че в онзи момент нарцисите сякаш са били мълчаливият знак на нейната надежда и благодарност, които тя самата все още не е успявала да облече в думи. Така, както през април 2011-а една от евакуираните жителки на Сендай, префектура Мияги, поднесе с усмивка на императрица Мичико при визитата й в засегнатите райони букет жълти нарциси, набрани същата сутрин от двора на опустошения й дом.
Вероятно подобна е житейската философия и на възрастните хора от петъчния пазар за морски продукти, който се организира всяка седмица в центъра на селото. Те ни посрещат сърдечно и дори настояват да си вземем от екзотичната стока без пари. Всички опити да си платим остават безуспешни: Не знаем как па друг начин да ви благодарим, че сте дошли от толкова далеч специално, за да помогнете на селото ни. Приемете този наш скромен дар! Следват поклон след поклон. И отново думата е дар, благо-дар-ност. Тези отрудени селски хора, на които морето е отнело абсолютно всичко – близките, покрива над главата и дрехата от гърба, още на следващия ден са отново при него. Защото са загубили всичко освен едно: смисъла. Смисълът да измолят и да се сдобият с даровете му и така да съхранят крехката хармония, която от хилядолетия цари между тях и морето; да живеят с ритъма на неговите настроения и да продължат общия си танц в този вечен кръговрат на отнемане и получаване, на разруха и възраждане… и така до следващия изгрев, до следващото утро, до следващата нова пролет. Надежда винаги има, както винаги има ново утро. А ние трябва да сме благодарни, казват с усмивка жителите на малкото рибарско селце, сгушено нейде сред дивата красота на Северна Япония.
nbsp;
nbsp;
Делът на пострадалите в село Нода с население от 4850 души е от най-високите сред засегантите от бедствието населени места в трите префектури: Фукушима, Мияги и Ивате – 68.6%, от които загиналите са 37 човека. Всекидневието на хората, останали без покрив в тези префектури, е същото като на жителите на Нода, а процесът на възстановяване е труден и болезнен. Най-тежката следвоенна катастрофа в Япония отне живота на 15 848 души, а други 3 305 все още се водят за изчезнали. Убежищата и домовете за временно настаняване пък приютяват над 341 400 евакуирани, а цялостното овладяване на ядрения инцидент във Фукушима ще отнеме не по-малко от 40 години. Колкото до икономическите последици, към днешна дата японското правителство оценява материалните щети на около 300 млрд. йени. Един от най-сериозните проблеми обаче остава този с разчистването на огромните количества отломки. Само в префектура Мияги те са близо 15.7 млн. т – количество, което се равнява на общ отпадък от домакинствата, събиран в продължение на 19 години. Според губернатора на префектурата Йошихиро Мурай дневно са необходими хиляда души работна ръка само за разпределянето на отломките по вид. В същото време японските политици не могат да постигнат консенсус по въпроса дали изобщо е разумно да се наливат средства във възстановяване на инфраструктурата и на градовете по засегнатата брегова линия, която от векове насам е известна като алеята на цунамитата, или е по-добре населението да се оттегли навътре в сушата. Междувременно усилията на официалните власти се подкрепят от дейността на стотици местни и чуждестранни доброволчески организации, които вършат буквално всичко необходимо в тази ситуация – от разчистване на отломки до психологическо консултиране на пострадалите.
