И да говори, и да не говори, той вечно ще е грешен. Извисената фраза и изтънченият речитатив на Ахмед Доган отново породиха гаф, който насочи прожекторите към нелицеприятните черти от личността му. Става въпрос за прозрението му, че търсенето на морал в политиката може да е вредно за държавата, което споделил с участниците в програмата Управленски умения в училището за политика Дими Паница. Разсъждението дошло след въпрос за хонорара, получен от него за Цанков камък. Особеното в случая е, че лидерът на ДПС не казва по същество нищо, което преди това да не е казвал. Преди два месеца в телевизионно интервю пред ТВ7 той коментира решението на Филип Димитров да поиска вот на доверие през 1992 г. така: Съвсем не искам да кажа, разбира се, че моралът няма връзка с политиката. Но откакто има професионални политици, от ХVI в., от Макиавели кажи-речи до Втората световна война, моралният принцип има друг статус в обществото. Моралният принцип в политиката не е водещо начало. Когато отговаряш за общия интерес на държавата, на обществото, не трябва да се ръководиш само от морални съображения. Моралните съображения нямат един център, те нямат обща скала.
Задачата на политика, разви още тогава тезата си Доган, е да защитава и представлява интересите на общността, на държавността, а не да угажда егоистично на личностните си морални съображения. Изведнъж казваш – аз имам морални притеснения. Искам вот на доверие. Властта в това отношения не прощава.
Дълбокомислено? Многопластово? Оригинално? Не. Просто лидерът на ДПС, като човек с интелектуално минало, се намира в плен на идеите, които могат да оправдаят действията му и модела на политика, за чието налагане носи отговорност. Горе-долу по същата логика архитектите на комунистическите лагери могат да се позоват, ако не на Макиавели, то на Маркс или пък дори на Платон и Аристотел. Работодателят, който не плаща на персонала си, пък сигурно би прибягнал към някоя мисъл на Милтън Фридмън или на Фридрих фон Хайек.
А иначе с изказванията си лидерът на ДПС отдавна демонстрира пълно безразличие към обществените реакции. Дали ще говори за финансирането на политическите партии, за раздаването на порциони, или за това кое е бонус и кое – не е, привидната му искреност всъщност е висша проява на презрение към общественото мнение. Спорадичните му медийни изяви говорят, че той се чувства най-добре в блажена изолация от всички, включително и от собствения му електорат. Изолация, която между впрочем няма нищо общо с дистанцията, дето един философ би запазил към всекидневните проблеми, за да се извиси и да разсъждава обективно. Отдръпването от реалността на Доган е по-скоро това на балканския субект, който натиска педала на газта на високия си джип, за да мине преди пешеходците на зебрата въпреки риска да ги размаже. Без в никакъв случай да е семпла личност, полуореолът на дълбок мислител около него стои по-скоро за заблуда. Вероятно на първо място за самия него и чак след това за публиката. Образ, който беше изграждан в продължение на години от услужливи медии, които показно се възхищаваха от мъдростта и умението му винаги да оцелява и да се налага.
Което провокира следния въпрос: Защо толкова се вслушваме в думите на Доган и очакваме те да ни залеят със смисъл? Разбира се, безобразие е, че един от най-важните политици в държавата си позволява подобно поведение, но кога маниакалното взиране в думите на политици е довело някого до просветление? Има българи като Цветан Тодоров, който, макар и живеещ във Франция и рядко споменаван в медиите, чиито думи заслужават много повече внимание от тези на кой да е нашенски политик. Кой е последният път, в който обаче е имало дебат за онова, което е казал или написал той?
В България, не само в политиката, изобилства от съмнителни авторитети и самообявили се мъдреци като Ахмед Доган, които стоят от години по местата си подобно на замръзнали мумии. Въпреки че отдавна са изживели времето си, конюнктурата е направила замяната им невъзможна или най-малкото изключително трудна. Тук изобщо не става въпрос за смяна на поколенията…
Но на какво всъщност може да научи Доган обучаващите се в училището за политика, в което е изнасял лекции? Самото ДПС представлява затворен тип лидерска организация, в която начинът на живот и стандартът на партийния елит са диаметрално противоположни на този на електората й.
В последните години партията се е превърнала в първообраза на онова, което средностатистическият избирател ненавижда в политиката. Впрочем, спорно е дали лидерът на ДПС е добър ученик на Николо Макиавели – той е забравил един от съветите му от Владетелят: … Мъдрият трябва да се обляга на онова, което е в ръцете му, като внимава най-вече да не си навлече омразата на народа си.
