До редовните парламентарни избори остава повече от година, но манипулациите кой ще влезе в следващия парламент и кой с кого ще се сдуши, за да управлява, вече вървят с пълна сила. За съжаление главната роля отново е поверена на тези, които в нормалните държави получават пари и уважение, за да информират, а не да дезинформират обществото. Ясно е, че в тази област на политическото шаманство нищо не се прави просто така, а
интересът клати феса
Колкото по-голям интерес, толкова по-силно клатене.
И тъй като за голяма част от социолозите и медийните гурута предизборната година храни следващите няколко, хората се готвят да си заработят надницата с познатите и все още преглъщани от гражданите средства. Вече ни убеждават кои партии (и никои други) могат да попаднат в следващото Народно събрание и какви варианти на сглобяване на мнозинство са единствено възможни. Например или ГЕРБ се коалира с още една партия (вариантите са няколко според възложителя), или всички се коалират срещу ГЕРБ (абсурдно и невъзможно, но върши работа за сплашване на будалите).
Както всяка отработена манипулация, и поредното набиращо скорост предизборно представление под лозунга Всичко е ловкост на ръцете, жонглиращи с числа стъпва на някакви реални тенденции, които са забележими от всеки що-годе логично мислещ човек.
Първо, подкрепата за управляващите спада
плавно, но необратимо
Това, което е трудно да се предвиди, е, кога ще има по-резки сривове. Въпросът е, че след определена степен на изхабяване и загуба на доверие дори неособено значими събития или гафове могат да предизвикат непропорционален негативен ефект. Една част от хората вече са свикнали на всекидневните словесни протуберанси на премиера и министрите и дори се забавляват с тях. Но периодично се прибавя нова порция заклеймени и оскърбени, като например болните, желаещи лечение в чужбина, определени от Борисов като чуждопоклонници . Директният, грубоват и простоват (меко казано) стил на комуникация вече върши все по-малко работа, тъй като проблемите са сложни и състоянието не просто им се влошава, а се усеща непосредствено от все повече хора. Миризмата на объркване и страх в кулоарите на властта става все по-ясно доловима.
В днешната ситуация и особено с оглед негативната перспектива истинският въпрос не е дали ГЕРБ ще има втори управленски мандат, а дали ще успее някак да се прилепи за следващото управление, за да замете следите от сегашното и може би да завърши някои от започнатите начинания. В това отношение примерът
на НДСВ е поучителен
Бившата царска партия плати с маргинализация за участието си в тройната коалиция, но главните й герои не само се разминаха с раираните костюми, а се къпят в разкош и дори замислят нови политически пакости. Схемата е до болка позната от последните двадесет и кусур години – печалбата се приватизира, загубите се обобществяват.
Към момента шансовете за успешно реализиране на такава маневра не са особено големи. За разлика от царските хитреци, Бойко Борисов успя да се скара с всички, а и сложните пазарлъци очевидно не са по вкуса и възможностите му. Разбира се, много е възможно да се намерят мераклии да му се предложат за коалиционна употреба, но обичайните заподозрени вече имат еднопосочен билет за депото за политически отпадъци. Новите кандидати по-скоро ще потърсят нещо по-перспективно и обтекаемо.
Остава хипотетичната възможност за някаква голяма коалиция в името на някакво национално спасение (необходимостта от което става все по-реална), но тя зависи от вариантите на решаване на вътрешнопартийните конфликти и кризи, тресящи почти всички партии.
Второ, засега новата полу-партия,
полу-непартия на Меглена Кунева
остава единствената нововъзникнала претенция за разнообразяване на политическия пейзаж. От тази гледна точка е нормално тя да акумулира както повече внимание, така и определено доверие в аванс. Но също така е очевидно, че както в сферата на алтернативните политики, така и по линия на личностите и екипността новата формация тъпче на място. Добри маниери, елегантна словесност, но и липса на съдържание и слаби лидерски аргументи – засега Кунева и партията й си приличат, както стопанин и куче. Поради това опитите да се създаде впечатление за някаква стабилно нарастваща подкрепа за този нероден политически Петко все още са леко несъстоятелни, макар и обясними с оглед интересите на определени среди, които имат силна нужда от пореден политически патрон. По-предпазливите манипулатори засега се въздържат от категорични позитивни прогнози, но някои луди социологически глави надминаха и себе си, класирайки една несъществуваща де юре партия като трета парламентарна сила.
Внушаваните ни сигурни предизборни сметки обаче са без кръчмаря – не само защото надценяват (макар и по различни причини) бъдещите позиции на ГЕРБ и Кунева. Изкуствено се фаворизира една, при това далеч
не най-вероятната конфигурация
на бъдещия парламент – четирипартийната. Практиката от последните десет години показва, че много по-големи са изгледите бариерата да прескочат пет, а може би и шест партии или коалиции. Неизменно в последния момент отнякъде (но не и от нищото) се появява поне една непредвидена малка формация, която успява да се промуши и да разбърка сметките – ако не на големите, то поне на тези, които искат да се присламчат към тях. Други остават съвсем близо под чертата и елиминирането им се оказва въпрос на случайност.
С приближаването на изборите през 2013 г. тази тенденция набира скорост и става все по-популярна. Вече наброяваме поне десетина, доскоро несъществували или тотално подценявани политически субекта, които кроят едни и същи планове – с мощен финален спринт и често без да подбират средствата, да се включат в бъдещата сложна парламентарна конфигурация. С изключение на две формации – зелените и партията на българските емигранти Другата България, останалите нямат дори приблизително очертан идейно-политически и социален профил. Те обединяват малки групи от хора, но, трябва да признаем – хора с много
пари и възможности за влияние
Като отчитаме продължаващата деградация на българската представителна демокрация и нарастващата ефективност на различните механизми за контролиран вот, вероятността от попълване на парламентарната фауна с невиждани екзотични видове се увеличава.
Друга, очевидно още по-неочаквана за електоралните влъхви възможност е процесът на ферментиране на гражданското начало да се ускори и да достигне капацитет за пробив в политиката. Виждаме, че редица болни проблеми (шистовият газ, съсипването на планините, цените на горивата, безчинствата на монополистите) привличат, макар и в различна степен и с различна ефективност, все повече обществена енергия. Засега този потенциал не намира организационна и личностна политическа идентификация, но вероятността това да стане до лятото на следващата година не е чисто теоретична.
Противно на внушенията за българското общество като непомръдващо, вонящо блато, излъчващо единствено талази отчаяние, под повърхността протичат процеси, които са напълно логични. Както други общества, извървели своя път на гражданско осъзнаване и организиране, и ние постепенно ще стигнем до идеята и практиката на обединение с цел защита на жизнените интереси на мнозинството от българите.
В една точка на пречупване усилията да бъдем разделени, насъскани едни срещу други, тласнати в порочната спирала
на спасението поединично
колкото и добре финансирани да са, започват да дават обратен резултат. Защото все повече български граждани виждат, че не могат да чакат подкрепа и посока от тези, които по принцип би трябвало да ги предлагат и реализират. Политическият елит и бизнес елитът са доказано стерилни и егоистични и това се осъзнава все по-ясно. Едно от най-силните доказателства е нарастващата обществена съпротива срещу опитите на тези елити да се обявят за успелите, срещу претенциите им, че предлагат автентични модели за успех в съвременните реалности. Това съвсем не са някакви примитивни популистки рефлекси в условията на тежка криза, а нарастващ натиск за рестартиране на системата, за извеждане на преден план на личности, които наистина ще водят, а няма да консумират присвоеното, криейки се страхливо зад гърба на обществото.
Александър Маринов
