Темата за социалната роля на православната църква не започва с началото на политическите промени в България през 1989 г., а има богата предистория. Някога религиозната благотворителност е била неразделна част от дейността на БПЦ. Периодично обаче държавата се е намесвала и е предотвратявала превръщането на тези практики в трайна традиция. През 30-те години на миналия век БПЦ изгражда детски летовища, лагери, ясли и забавачници, разказва проф. Стефан Цанков в книгата си Българската православна църква от Освобождението до наши дни. След деветнадесетомайския преврат през 1934 г. обаче се приема Законът за обществено подпомагане, който ограничава участието на църквата в подобни дейности. Това все още не успява да увреди сериозно социалните й инстинкти.
Сериозният удар идва чак през 1946 година. Тогава държавата спира средствата, които са били отпускани на църквата за благотворителност, и започва да назначава самостоятелно директорите и персонала на сиропиталищата. Правомощията, които дотогава е имала църквата в тази сфера, са отменени. През 1948 г. пък се приема Законът за национализация на движимата и недвижимата собственост на благотворителните дружества, а през следващата година – и Законът за изповеданията. С тях социалните заведения се национализират, а благотворителната дейност на БПЦ е окончателно ликвидирана.
Храм на Бога или доставчик на услуги
nbsp;
Липсата на достатъчно убедителни и аргументирани отговори на въпроса какво можем да очакваме от църквата в наши дни и какво – не, поражда силно объркване и у миряните, и у духовенството, дори и у атеистите. Спорът, който привлича най-много внимание, разбира се, е за социалните функции, които църквата може или трябва да възроди.
От една страна, институцията е призвана да бъде храм на Бога и да се грижи за духовните нужди. Това я е поставила в една пасивна ситуация, в която тя почти няма нужда от движение и промяна. Тя е изпълнявала тази роля от векове. Необходимостта да се помолиш на Бога, да запалиш свещ или пък да се бракосъчетаеш или да погребеш близък, независимо от това дали си вярващ или не, превръща мнозина в потребители на църковни услуги. Своеобразният монопол върху щастливи и тъжни събития се приема за традиционен и осигурява на църквата приходи от разнообразни пера, позволявайки й да се самоиздържа. Нейната самостоятелност се гарантира и от имотите й, закупувани със собствени средства или предоставяни от държавата и от частни дарители.
БПЦ е богата институция и въпреки сравнителната автономност, с която се ползва, получава от държавата субсидия, която е сравнително скромна. За 2012 г. тя е 1.660 млн. лв. – сума, която според онова, което се обявява, се използва предимно за ремонти. Въпреки че подобна сума е крайно недостатъчна за развиването на социални дейности, църквата разполага със собствени приходи и имоти, които би могла да използва за тази цел.
Трудната мисия
Няма никаква необходимост от промяна на законите за развиването на църковна благотворителност. Всички ограничения, наложени от комунистическия режим, вече не са в сила, казва специалистът по християнство проф. Калин Янакиев за в. БАНКЕРЪ. Той твърди, че проблемът е в това, че самата църква не може да организира провеждането на социални дейности. Върху многото имоти, които притежава, тя би могла да организира сиропиталища, болници, кухни и др., вместо да ги отдава под наем. Вместо това обществото често става свидетел на злоупотреби с имотите. По канон помещенията на БПЦ не могат да се отдават за кръчми, ресторанти, хазарт, което обаче се прави. Въпреки това не можем да очакваме от църквата напълно да замени институциите на държавата, отговорни за социалната дейност и подпомагането, подчертава Янакиев.
В ситуацията на остър дефицит на справедливост, породена от характера на т.нар. преход, БПЦ би могла да се окаже най-подходящият доставчик на услугите, свързани с хуманност – грижата за сираците, престарелите, бездомните, на оказалите се в неравностойно положение. Аргументите, които се въртят най-често в публичния дебат по темата, несъмнено й вменяват подобна роля. Въпросът, който обаче трябва да си зададем, е как е възможно това да се случи. За разлика от останалите институции в страната, църквата все още не е преминала и преболедувала своя преход. Разделението между нея и светската власт и лошите резултати от държавната намеса в нейните дела са засилили централизацията на властовите й структури. Пример за неудачна политическа намеса е църковният разкол от 1992 г., когато Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет обяви Светия Синод за нелегитимен и регистрира ново ръководство.
Контрол без намеса?
Повдигнатите напоследък искания държавата да съблюдава как се разходва църковната субсидия засега не водят до резултати. Освен получаването на въпросната сума църквата се ползва и с други привилегии, една от които е, че не плаща данъци. Църковната самостоятелност обаче ражда и абсурди. Разкритията, че огромна част от свещениците не се осигуряват, са повече от притеснителни. Наскоро финансовият министър Симеон Дянков обяви, че БПЦ никога не е била одитирана и се изказа за законодателни промени, които да позволяват проверки на сделките с църковното имущество.
Отец Иван, създател на приюта в Нови хан, който в момента строи нов дом, въпреки че е най-добре познатият чрез медиите, съвсем не е единственият, който извършва благотворителност. Има свещеници, които са склонни да се посветят на това, част от тях например обслужват затворнически и болнични параклиси, коментира Калин Янакиев. За тях не се знае почти нищо, защото духът и традицията на църквата повеляват това да не се афишира. Той посочва и че отец Иван върши делото си със свои средства и усилия, без помощ от митрополита си.
Като във всяка строго йерархизирана институция и в църквата различните инициативи, излизащи извън общоприетото, невинаги се толерират. Те могат и да навредят на онзи, който се е захванал с тях. Янакиев разказва историята на свещеник, който е бил наказан, а енорията му е била разтурена, защото е поискал да ползва митрополитския дом за неделно училище, уроци по езици и църковно рисуване. Благотворителността става с индивидуални усилия, без същинско съдействие, а за съжаление често пъти с противодействието – активно и пасивно на епископата, обобщава той.
Властта в храма
nbsp;
Ако структурата на политическата власт в България е до голяма степен демократизирана, църковната не е. Всъщност спорно е доколко църквата може, а и трябва да се демократизира по подобие на държавата. Затвореността на православието, неговото нежелание да се навлиза в територията на светското, понякога и на социалното, го отличава от католицизма и протестантството.
У 15-те митрополити в България е съсредоточена огромна власт, която не се дели. Малко хора знаят, че патриархът няма статута на монарх сред тях, т.е. той няма правото да решава каквито и да църковни въпроси без общото съгласие на митрополитите, казва Янакиев. От друга страна, свещениците и миряните имат много ограничена роля, въпреки че църковният устав им дава и по-сериозни права. Накратко – проблемите на фасадната демокрация в България като нежеланието или невъзможността на гражданите да участват в управлението и да оказват натиск, се отнасят и за църквата, само че умножени многократно.
Какъв е изходът от ситуацията? Много рисковано е правомощията за контрол да бъдат поверени на държавата, продължава Янакиев. Той вижда увеличаването на ролята, която играят миряните, като ключово за разрешаването на проблемите й. Те имат право да образуват т.нар. мирянски братства, които се председателстват от енорийските свещеници. По думите му в определена ситуация това би могло да прерасне в национална мрежа, която да оказва натиск върху владиците. Времето това да се случи е именно сега, тъй като ситуацията е безпрецедентна, смята той. Необходим е и нов Църковен събор с по-голямо представителство на мирянството и свещениците, който да сложи ред в църквата.
БПЦ не може, а и не трябва да копира механично промените в българското общество. Още повече че е спорно дали за огромната част от хората те доведоха до очаквания по-добър резултат. Същевременно обаче тя не може и да се изолира и да отрича необходимостта от поемане по друг път, когато това е абсолютно наложително. Скандалите с църковните имоти, поведението на висши ръководители и изваждането на бял свят на досиетата на митрополитите показват, че е време да се случи нещо различно. Най-прекият път към отвоюването на легитимността й е демонстрацията, че тя не е забравила за свързаността си със своя народ. Постепенното възобновяване на по-сериозната социална ангажираност на църквата е най-добрият отговор на критиките, с които я атакуват напоследък – и не без основание.
