Странно нещо са българските политици. Още по-странно – поне част от хората, които ги изпращат на високите им позиции уж, за да служат на народа. В нормалната политика след сериозен провал и падане от високо единственото, което следва да се направи, е бившето величие да се изправи на крака и с достойнство да напусне терена. Много често напускането е превантивно – но не за да се избегне падането, а за да е по-достойно оттеглянето. Във всеки случай примерите за политици, възкръснали от пепелта и върнали предишните си слава и влияние, се броят на пръсти в страните, които сме свикнали да наричаме демокрации с традиции. В редките изключения правилото е едно-единствено –
връщане от политическото небитие
nbsp;
е възможно само с честност, самокритичност и искрена готовност да понесеш последиците. Христоматийна е историята с Джон Кенеди след провала в Залива на прасетата (провалилият се опит за десант на кубински опозиционери на острова с цел сваляне на Фидел Кастро от власт). Вместо да се оправдава със своите подчинени, американският президент прави уникално със своята откровеност и самокритичност телевизионно обръщение и вместо очакваната буря от възмущение рейтингът му скача до небето. По този повод Кенеди възкликва: Колкото повече бъркам, толкова повече ме обичат!
Разбира се, американците са обичали не грешките му, а способността му да си ги признава (и да не ги повтаря – до края на живота си Джон Кенеди никога повече не позволява на ЦРУ и на военните да го подведат при стратегически решения и именно затова надделява над Хрушчов в т. нар. кубинска ракетна криза година по-късно).
Именно това липсва на българските политици. В нашенската политика господства основният принцип на кризисен пиар в семейните изневери, а именно Отричай до дупка! Такъв манталитет и такова отношение към партийните членове и избирателите би трябвало да предизвикат безпощадна разплата.
Но не би! Провалилите се български политици, или поне повечето от тях, след всяко падение отскачат отново и отново нагоре, все едно са шампиони по скокове на батут. Вероятно основната причина обаче е не някакво невероятно умение да се изправяш след провала, а особеностите на батута.
Българският политически батут
nbsp;
в лицето на избирателите и особено на твърдите партийни ядра е непаметлив и всеопрощаващ до глупост, което на свой ред праща много вредни сигнали на избраниците и деформира до уродство представите им за властта и служенето на народа.
Няма по-добър пример за това явление от БСП. В процеса на подготовката на поредния й конгрес (ако можем да определим по този начин протичащата махленска свада) неспособността на партийната маса да раздели зърното от плявата достигна невиждани мащаби. Разбира се, това е беда, а не вина на редовите социалисти – вече 22 години те са плашени с разцепления и разколници, облъчвани са в старата догма, че президиумът е винаги прав, внушавано им е, че всеки, който предяви някакви амбиции за ръководни позиции, е подлежащ на анатема кариерист. Поради това, колкото и да се повтаря
мантрата за колективната мъдрост
nbsp;
на левицата, всеки следващ лидерски избор е по-лош от предходния. А това да избираш ръководители кой от кой по-слаб, е доста странен аргумент в полза на твърдението, че БСП не е лидерска партия. Нещо повече, ако в началото на прехода личностните сблъсъци наистина бяха между личности и бяха облечени в някакви принципни различия по пътя на развитие и политиките на БСП, днес сме свидетели единствено на оголени лични претенции без покритие, разменени като знаменития диалог в Златният телец: Ти кой си?! Ами ти пък кой си?!
Всеки непредубен човек без особена трудност би стигнал до извода, че и Първанов, и Станишев са провалени политици, макар и по различен начин и в различна степен. Парадоксът е, че това е достатъчно разпространено мнение и в самата БСП. Социалистите прегърнаха клишето за успешния президент, защото имаха нужда от поне един пример за добре реализирано изборно доверие.
Но когато става дума за конкретните действия и бездействия на Първанов, единодушието в червените редици изчезва яко дим. Едни одобряват едно, други друго, но тези, които искрено одобряват по-голямата част от президентстването на Първанов, са малцинство. Още повече, ако си признаят, че бившият президент е една цялостна личност с континуитет във времето – няма как да се откъсне авантюрата АБВ и безцеремонно разпалената вътрешнопартийна война от всичко останало, което е вършил, говорил и мислел Първанов през 10-те години на Дондуков.
По същият начин се изтъква като някакво невероятно постижение и едва ли не признание за качествата на Станишев неговото назначаване за временен председател на Партията на европейските социалисти. Но Станишев не просто бе един неубедителен партиен лидер (без еднозначен изборен успех в период от 10 години) и
напълно провален премиер
nbsp;
(дори на фона на трагикомичното днешно управление трудно можем да дадем позитивна оценка на тройната коалиция). Всички са наясно, че временното му поставяне начело на ПЕС бе маневра на опитните европейски леви политици, които не искаха да се ангажират с определени позиции в разгара на кризата и да се конфронтират с тогава още силния дует Меркел-Саркози. Сега, след победата на Оланд във Франция, резултатите от изборите в Гърция и пред надигащата се лява вълна в Европа, вероятността Станишев да получи постоянно назначение на върха на ПЕС е съпоставима с тази български отбор да спечели Шампионската лига.
Накрая и двамата се изложиха до крайност в последните месеци, като демонстрираната смес от арогантност, непочтеност и страх би трябвало да отблъсне всеки нормален човек, поне малко интересуващ се от политика. Като квартални гамени двамата се перчат, но и всеки се страхува, че може да яде бой – Първанов помоли за предварителна среща за сближаване на позициите, а Станишев направи безпрецедентно обръщение към партията с призив делегатите да гласуват честно и отговорно (очевидно притеснен от някакви известни в тесен кръг процеси). Между другото, доста самохвално от страна и на двамата е твърдението, че носят на бой. Нито единият, нито другият да влезли в истински бой, нито са понесли кой знае какви страдания по пътя си в политиката. Мнозина опитаха меда и жилото на българската политическа джунгла, някои дори не оцеляха в буквалния смисъл, но Станишев и Първанов (засега!) са не мъченици, а галеници на съдбата. Обаче, както се казва в стария еврейски виц, няма да е все така и вероятно предстои да видим кой колко наистина носи на бой.
И ето най-странното – въпреки че повече или по-малко са наясно с тези факти, масата социалисти продължават да показва убеденост, че непременно един от двамата трябва да продължи да ръководи партията в предстоящите сериозни изпитания. Нещо повече, в преобладаващата си част партията дори не се наема да каже ясно кой – Станишев или Първанов – е по-подходящ за това. Няма по-голям абсурд от установилата се практика на едновременно номиниране на двама или повече дейци за една позиция. За разлика от обичайната практика на номиниране, където последното решение е на жури от висша инстанция, партийната демокрация повелява възлагане на ясен мандат.
Възниква следният казус – за кого от двамата ще гласуват на конгреса делегатите на общинските партийни организации, чиито конференции са номинирали за пост № 1 едновременно Станишев и Първанов (а така са постъпили почти половината организации на БСП). По лично усмотрение? Или по нечие друго напътствие – но чие и с каква легитимност?
Бедата и на БСП, и на останалите български партии е, че вече са напълно неспособни на нормален критичен и самокритичен разговор, в т.ч. по така чувствителните кадрови въпроси. Излъчването на ръководствата и лидерите се е превърнало в
игра с нулева сума
nbsp;
схватка, в която победителят взима всичко и след това се разправя (повече или по-малко грубо) с опонентите си. Именно този непрозрачен, подмолен, лишен от критерии и аргументи бой за властовите позиции предизвиква илюзорни представи за необходимите за лидера качества и нормалния процес на издигане в политиката. А това кара поредната партида млади и може би с реална перспектива хора да влизат в един преждевременен,задкулисен и нечестен партийно-кадрови кадрил. Драгомир Стойнев например твърди, че е готов за партийното лидерство и се аргументира с това, че и предишните ръководители на БСП са заемали поста твърде млади. Жалко е, ако действително не разбира, че проблемът му не е, че е млад, а че не се е доказал.
