Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор по културна антропология в Софийския университет, освен в България той преподава и във Франция и САЩ. Защитил е докторати по социология, история на идеите и философия. Редактор на онлайн списанието Семинар БГ, а наскоро излезе и книгата му Нова културна геометрия: уебмрежовици, културбракониери, киберагитатори.
nbsp;
Г-н Дичев, верни или преувеличени са твърденията, че в България се реставриратоталитарният стил на управление?
– Мисля, че се злоупоребява с термина тоталитарен – такива са само режимите на Хитлер и Сталин от 30-те години. В България още при Тодор Живков се установи едно авторитарно общество от клиентелистки тип, каквито е имало в Южна Европа, Латинска Америка и другаде. Личната власт беше подкрепена от роднини, земляци, сътрапезници. Но огромният хаос в обществото води до нуждата от силната воля на лидера, на когото се приписва решаването на всеки въпрос. Нещо повече – за да се крепи на власт, лидерът непрекъснато разбърква обществото и самият той създава хаос, за да има нужда от личната му намеса по всеки повод, винаги и навсякъде.
Разбирате накъде бия с аналогията – при г-н Борисов няма другари от отряда Чавдар, но има охранители, спортисти. В подобна система не е нужно да малтретираш хората. Живков също постепенно престава да го прави след 60-те години.Достатъчно е всичко да е до такава степен объркано, бюрократизирано, затлачено, така че всички да разчитат на теб като на спасител. Топлите семейни метафори не са случайни – на единия викаха тато, на другия викат бате. Овладяването на медиите е другата аналогия – в единия случай чрез забрани, в другия – чрез заливане с безсмислена информация, в която се губиш. Днес знаем за това, какво прави властта толкова, колкото и при Живков. Казват ви едно, после ви казват точно обратното, а журналистът пилатовски се оправдава: Изказани бяха различни мнения…
Каква е равносметката за висшето образование от престоя на ГЕРБ във властта?
-Те не само че не затвориха университети, но дори допуснаха отварянето на нови. Успоредно с това либерализираха докрай даването на научни звания. Висшето образование върви към катастрофа поради същите причини, които унищожиха много други браншове. Крайният неолиберализъм, за да не кажа безхаберие, направи възможно всеки да печата дипломи и да се представя за учен. Отива един на екскурзия със студентите си някъде и се връща с научна теза за това с кои култури сме били родствени.Медиите го славословят, понеже няма какво да правят, а сериозните учени мълчат презрително. Друг разправя нещо за вампири… Честно да си кажа, почва да ме е срам да се представям като професор – това звание почна да се възприема като вид шоуменство.
Трябва да се вдигне летвата, за да стане продуктът качествен, по-малко учени с по-големи заплати, по-малко университети с повече студенти… Това знаем например от времето на японската модернизация в началото на ХХ век: железен контрол, който елиминира несериозните играчи и дава възможност на добрите да се развиват. Кой обаче да го направи в сфери като образованието, медицината, спорта, сигурността, публичната информация, изобщо там, където отделният потребител няма как на момента да оцени продукта? Държавата! Само че у нас държавата ходи да получава почетни дипломи от току-що възникналия Пернишки университет.
Имат ли определени неправителствени организации и експерти монопол върху българското публично пространство?
-НПО-тата са една форма на приватизиране на обществените дела. Те не отговарят пред никого, освен пред спонсора си, който най-често е ситуиран в чужбина, не се явяват на избори и не следват пазарна логика. Разбира се, те нямат монопол над нищо. Въпросът обаче е дали се конкурират честно с останалите граждани? Погледнете го така: един получава заплата по някакъв проект да се бори за защита на скитащите кучета. Друг работи нещо различно и само понякога има време да напсува общината по телефона. Кой ще е по-убедителен?
Ами т.нар. мозъчни тръстове, които станаха популярни в България с чуждицата тинк танкове?
– Те приватизират науката. Представят се за научни институти, без обаче хората им да са преминали през онези процедури, които свързваме с научното израстване – докторат, хабилитация, публикуване в реферирани издания и пр. После излизат в публичността и представят работата си като наука. При това тези хора винаги печелят медийното състезание, защото по дефиниция защитават дадена проста кауза, докато традиционният учен се колебае, осмисля сложността на проблема, с една дума – доскучава. Виж ги, казва си ТВ зрителят, едните работят, другите само ядат народна пара. Като резултат в обществото често се налагат крайно съмнителни пропагандни тези. В последните десетина години обаче НПО-тата и тинк-танковете се сблъскаха с неочаквана конкуренция: дигиталните граждански мобилизации, течове на информация и експертизи.
Обръщам внимание на новата геометрия на публичното говорене. В нея най-силно звучат най-радикалните и най-аматьорските позиции. Няма дебат и критична дистанция, страстите изместват рационалното, а паниката измества спокойствието. Разобличението и сензацията стават норма, която води до още по-силно недоверие.
Как оценявате шансовете за успех на гражданските протести на активни хора, които обаче се дистанцират и бягат от политиката?
-Някой излъга тези хора относно смисъла на думата политика. Те бягат от партийния кариеризъм, но онова, което правят, разбира се, е политическо. Политика е, когато искаш да поставиш под обществен контрол един самозабравил се частен бизнес и когато искаш да спреш клиентелистки закон. Това е поколението, което израсна в дрязгите между комунисти и антикомунисти през 90-те години. Те си мислят, че светът може да е организиран около съвсем други неща. Че няма значение кой упражнява властта, кой е собственик, кой приватизира обществен ресурс. Важното е да се рееш из чистата природа, патриотичните символи или из безплътните пространства на интернет. Да, ама идва някой и построява хотел върху природата, идва и друг, който ги арестува, ако споделят съдържание онлайн. Постепенно ще се избистрят и по-сериозни политически позиции, а хаосът от недоволството ще почне да се излива в по-едри идеологически форми. Сега сякаш сме в началото на XIXв., когато лудите чупят становете, а ирланците емигрират към новия свят.
Ограничи ли, или консолидира кризата властта на политическите, финансовите и корпоративните елити? Колко силни прилики има между времената, в които старите елити са губели своята власт, и сегашното?
-Не зная дали сте забелязали съпротивата, която има у съгражданите ни срещу употребата на термина елити. Извън обидата, че аз не успях, тук има и нещо по-дълбоко. Хората, които забогатяха в епохата Клинтън – Елцин са съвсем случайни. Те нямат образованието, семейната традиция и постоянството, което сме свикнали да приписваме на елитите от класическия индустриален капитализъм. Във времето на съвременния казино капитализъм човек може да стане милионер с един-единствен удар и цял живот да лежи под палмите. Друг може да изчезне от сцената също така бързо, ау нас изчезват и в най-буквалния смисъл.
Дали настана някаква стабилизация сред тези хора, дали почнаха да кристализират класи, с техния морал и култура, с отговорността им към мястото, където печелят парите си? Лично аз не виждам никакъв опит за реформа на глобалния бандитизъм, който минава през офшорни зони, данъчни райове и финансови мегаблъфове. Дори в Европа на подобни усилия от страна на Германия или Франция веднага се възпротиви стара демокрация като Англия, която продължава безсрамно да поддържа Ситито си. Това, което виждам обаче, е, че еуфорията попремина.
Как стои България на този фон?
Никой вече не вярва, че от ден за утре може да приватизира някой завод. Повечето хора почнаха да мислят отново, че е най-добре да работиш, а не да чакаш големия удар. Културните нагласи нямат пряко влияние върху икономиката, но очевидно подсказват промяна. От бързото, мигновено забогатяване на съмнителни парвенюта към по-бавното формиране на хора с място в обществото. У нас пукането на балони като имотния може да има оздравяваща роля – така беше и със спукването на dot.com балона от края на 90-те. Сега интернет е съвсем различно място – има пазар, но има и взаимопомощ, щедрост, образование, не само лудостта на дигиталното Елдорадо.
Възможно ли е дасе говори за смяна на статуквото, без дапопаднем в капана на утопичното ляво?
– Лявото и дясното отдавна не са цялостни и кохерентни концепции. Последните идеолози са неолибералите от някои тинк-танкове, но след кризата от 2007-2008 г. едва ли вече някой ги възприема сериозно. Културното ляво и културното дясно например не са непременно свързани в главата на отделния гражданин или политик с техните аналози в икономиката. Човек може да е културно ляв – светски настроен, антинационалист, мултикултуралист, но да иска ниски данъци и малко държава. И обратното: културно десни хора – фундаменталисти, националисти, хомофоби, да искат силна държава.
Някой може да е ляв в сферата на здравеопазването и да вярва, че като човешки същества всички имаме право на равен достъп до зъболекар. Но да е десен в сферата на личното потребление, например да няма нищо против един да има яхта, а друг – не. Левият в сферата на културата може да е десен в сферата на градоустройството – да смята, че по-богатите квартали трябва да имат по-голям бюджет за услуги и сигурност. Когато казвате утопично ляво, вероятно имате предвид един цялостен свят, в който всички индикатори са наляво. Това е наистина не-място, което не може да съществува.
Едно от най-сериозните предизвикателства пред един нов политически синтез – нека го нарека социаллиберален, би било да се съчетаят две противоположни неща: социалните права, гарантирани след войната от националната държава, и новата мобилност на хората. Задачата на един друг синтез, ситуиран по-вдясно, би била да върне меритократичния идеал в обществото – да се противопостави на казино капитализма и да издигне ролята на индивидуалните заслуги, на постоянството и на дълготрайните стратегии.
