Медийната гилдия е непостоянна величина. Тя ту се тупа в гърдите, че не й дават да се саморегулира, ту скача, че някой иска да я регулира. Медийната общност е, меко казано, капризна и не знае какво иска. Също като управляващите. Сутрин се събужда в настроение, че има спешна нужда от законов кислород, за да се отърве от политическото и икономическото вмешателство, следобед мисли, че вместо да я избави от робството, той ще я задуши, а вечер си ляга удоволетворена, че бездействието е най-доброто временно състояние. Така вече десетилетия се лута неразбрана между цензурата и автоцензурата.
Сега група ентусиасти отново се опитват да разблокират сетивата й, като й говорят на ушенце за Закон за печата. Но като всичко у нас се оказа, че и той си има двойни измерения.
Новият спор на нов глас
е какво да съдържа нормативът – дали да контролира всички медии, дали да има отделен за електронните, макар че постепенно се измества в посока дали изобщо ни е необходим? През пролетта една немска фондация – Конрад Аденауер, и нейни български съмишленици предложиха да се приложи Бранденбургският медиен закон. Мотивите – щял да ни донесе мечтаната регулация на разпространението, т.е. равен достъп до сергиите. А това, наред с намесата на издателите в работата на журналистите и липсата на колективни трудови договори, е сред основните проблеми на медийната ни общност. Сегашната власт не пропусна шанса да се накичи със заслугите да преведе през тунела журналистите и застана здраво зад идеята.
В Германия има 16 провинции и всяка има закон за печата. Това не е регулация на пресата, а описание на задължителна рамка с правила, обясни тогава проф. д-р Йоханес Веберлинг, експерт по медийно право във Франкфурт на Одер. За голяма част от гилдията обаче не стана ясно защо точно Бранденбургският закон трябва да ни е шаблон за подражание и какво точно пише в него. Между другото той предвижда затвор за отговорни редактори в периодично издание или издател до една година. До зандана може да се стигне, ако предумишлено или по непредпазливост не са изпълнили задължението си да пазят изданието от наказуемо съдържание, пише в документа, приет в началото на 90-те години на миналия век. В нормативния акт са залегнали и по-леки санкции – парични глоби, които са по общия наказателен ред в Германия и стигат до 50 000 марки (преди въвеждането на еврото).
Докато едните специалисти умуват
другите също не си губят времето. Съюзът на българските журналисти най-накрая се сети, че трябва да брани интересите на членовете си и реши да отговори на предизвикателството, като напише свой вариант за законодателен текст. Той обаче ще фигурира като законопроект за защита на журналистите и на техните професионални права. Вече е претъпял една редакция, която не се е понравила на авторите му и сега се преработва. Срокове няма. Идеята оповести преди дни и.д шефът на СБЖ Снежана Тодорова. По думите й усилията на съюза не били в противоречие с останалите екипи, разработващи законови инициативи.
Синдикатът на журналистите оповести намеренията си също под формата на професионална дискусия, на която извика за подкрепление друга германска фондация – Фридрих Еберт. И се обяви срещу проекта за налагане на Бранденбургския модел. Нападките разгневиха представител на опонента Конрад Аденауер, че всъщност намеренията им не били разбрани – фондацията не пишела закон, тя само дала възможност на гилдията да поумува върху евентуален подобен документ.
Според доц. Огнян Спасов от фондация Медийна демокрация, съинициатор на пролетната законотворческа инициатива, нямало никакъв натиск за закон за печата, още по-малко правителствена поръчка. Медийната ситуация трябва да се промени, това е от обществен интерес, но няма да стане, ако не получи подкрепата на медиите и хората, които работят в тях, уточни Спасов. Според него българските средства за масова комуникация започват да стават имиджов проблем за Европейския съюз.
Докато двама се карат,
по традиция третият печели
Журналистът Светослав Терзиев смята, че изобщо нямало обществена необходимост от медиен закон. От такъв се нуждаела само властта. Целта е да контролира всичко. Вестниците са с предизвестен край, но остава интернет пространството и там е необходимо да се регулират нещата, до последния блогър… Живеем в криза и няма механизъм на връзка общественост – медии, които са в ръцете на определени собственици и медиите се отчитат само пред тях. Те не се издържат от гражданското общество. Свободата изтласква отговорността. Такъв закон просто не е нужен, ще има вредна роля и СБЖ трябва да се противопостави, а самите журналисти да се против написването му, подчерта Терзиев. Аргументите му срещу Бранденбургския закон са, че е приет във времето на обединението на Източна и Западна Германия, когато се е целяло елиминирането на източногерманската пропаганда. Освен това в подкрепа на тезата си Терзиев напомни, че в САЩ няма подобен нормативен акт, а само една поправка в конституцията. Подобен документ нямало и във Великобритания. У нас закони има, проблемът е, че не се спазват, допълни още журналистът.
Медийната среда е неустойчива, защото пропуснахме да направим вестниците устойчиви – а те са базовата медия, след тях е надграждането на БНР и БНТ, твърди пък юристът Радомир Чолаков. Неговото становище е, че медиите трябва да принудят Комисията за защита на конкуренцията да побърза със секторния анализ на разпространението, за който непрекъснато изисквала доказателства, тъй като пазарът бил сложен. Може още две години да събира доказателства, докато някой си напазарува всичко и мачът ще е свирен, изтъкна Чолаков.
Най-важното е гилдията да има глас в законодателния процес, а такава чуваемост в законодателния орган у нас няма. И най-добрият закон се различава коренно от това, което е внесено, и това, което е гласувано. Законът няма да ви опази, а ще влезете в блато, поясни от своя страна експертът по интелектуална собственост и авторски права Велизар Соколов. Мнението му е, че творческите индустрии в България са на колене, тъй като закони имало, но какво от това. Според него свръхрегулацията е най-ярката проява на безсилието, няма нищо по-опасно от нея, тя не е съвършена.
Властта днес
сигурно се хили самодоволно
гледайки как за пореден път е предизвикала раздор в една общност. И търпеливо ще чака момента, в който опонентите ще се хванат за гушите, а тя ще дойде да ги разтърве и да прокара точно този закон, който тя иска. Ако изобщо иска такова нещо, след като самата има нужда от сериозно лечение по отношение на медийната си политика. Нима не помните, че сегашните управляващи дойдоха с голямата кошница, че ще напишат нов норматив за радиото и телевизията, защото действащият сега е морално и технологично остарял? Събраха умни глави, които умуваха, мериха, кроиха как да регулират и електронните медии, и интернет, но се изпуснаха, а народът скочи и те замълчаха.
След това уж пак умуваха
докато не запратиха законопроекта да събира мъдрост в нечие ведомствено чекмедже. Междувременно им се роди идеята за нов закон – Закон за печата. За него още през 2010-а във Виена премиерът Бойко Борисов уж случайно спомена. Година по-късно иначе неуверената шефка на медийната комисия в парламента Даниела Петкова тръгна пък да се обяснява, че се получавал опитът на германците в регулацията на печатните издания, за да се гарантира пълната прозрачност на собствеността на медиите. В последното няма нищо лошо, то ще е и в интерес на потребителите на медийни услуги, стига това да беше лесноизпълнимо, а не химерно намерение.
Тъжното е, че гилдията си играе дали да има, или да няма закон, а музиката идва отгоре. Само най-големите идеалисти си мислят, че нещо зависи от тях и могат да танцуват, каквото си пожелаят.
