Александър МАРИНОВ
nbsp;
Ако в българския политически живот имаше класации за номинации (изключвам номинациите за простотия или гаф на годината), Иван Костов сигурно щеше да бъде основен претендент за първото място. Това, за което веднага се сещаме,е, че едва ли има по-яростно нападан и охулван български политик. Но тъй като взаимното мразене и самоизяждането е нашата печална национална природа (а не неплащането на данъци), това едва ли е толкова впечатляващо. Допускам, че не са малко хората, които имат основателни лични причини да ненавиждат Костов, но си струва да се издигнем над нивото на личните пристрастия. Защото не те определят хода на реалната политика.
Каре
Има по-интересни класации, от които Костов отсъства. Например, за разлика от повечето български политици, които са мразени и презирани едновременно, бившият министър-председател си е извоювал респект, съизмерим с ненавистта, която предизвиква у мнозина. Опитват се да го елиминират, обвиняват го във всички възможни грехове (в някои – основателно), но започват и завършват мандата си с неговото име на уста. Което подсказва, че е някакъв фактор, независимо от броя и реалната политическа тежест на хората, които го следват в определен момент.
Разбира се, ако противниците на Костов и техните помагачи не бяха толкова ниска топка, те щяха да разберат, че най-големи изгледи да постигнат целта си би им дало не демонизирането, а банализирането на такъв опонент. Но големите политически стратегии не могат да бъдат
дело на политически джуджета
nbsp;
Лидерът на ДСБ е несъмнен майстор и в изкуството на политическото оцеляване (въпреки че това определение има двойствен подтекст). Неведнъж е бил отписван и въпреки това се е изправял на крака дори когато житейската и политическата логика е сочела категорично, че мисията оцеляване е невъзможна. Друг е въпросът на каква цена – за него лично и за тези, които го следват. Мнозина, най-вече сред тези, които са го напуснали, твърдят, че той оцелява в името на своето его за сметка на каузата. Но едва ли може да се оспори, че ако все още има някаква тънка синя нишка, на която висят остатъците от реална алтернативна политическа тенденция у нас, тя е в ръцете на Костов. Има множество по-добри варианти, но всички те са хипотези, проекти, дори мечти. На хоризонта се реят много орли – далеч, толкова далеч, че не е ясно дали въобще са орли. Но в дясната ръка на българското общество в момента има само едно, макар и проскубано врабче, и оцеляването му зависи изключително от Костов. Да, днешната традиционна, автентична българска десница е слаба и разединена (отвътре и отвън), но все пак дава някакво доказателство, че може да се устои на противник с огромно числено и материално превъзходство.
Може би най-съществената тайна на оцеляването на Костов, която би могла да се превърне в поука за следващото поколение български политици, е осмислянето на краткото и мъдро определение на първопричината за всяко поражение, дадено от Шекспир:
Отчай се и умри!
nbsp;
За разлика от мнозина други, Костов не се отчая, или поне не показа видими признаци на отчаяние. Продължителното му мълчание след слизането от власт през 2001 г. бе признак за разочарование и съмнения, но не и за отчаяние. Именно тук е ключът към оцеляването и може би – към възраждането на нормалната българска политика, защото безнадеждни политически ситуации няма. Има само неспособност да се видят изходите и най-вече – да се поеме отговорността да се плати цената за тях.
Каре
Няма по-красноречива илюстрация за значимостта на това лидерско качество от днешната качествено променена ситуация в дясното пространство. Само допреди месец Костов и неговите сподвижници (във и извън ДСБ) изглеждаха обречени на политическо угасване. Признавам, че и аз самият не виждах полезен политически ход за десните. Оказа се, че не е така и за пореден път Костов се възползва по блестящ начин от грешката на противниците си.
Разбрали твърде късно големия си гаф (вместо да го елиминират, му дадоха нов шанс), днес обвиняват Костов, че е сценаристът на самоубийството на СДС. Но това е просто бягство от отговорност на чираците магьосници. Истината е, че поради липсата на класа и опит те нямаше как да не сбъркат в една игра, която не е по възможностите им. А Костов знаеше това и просто търпеливо изчака момента си. Не се отчая, не се поддаде на усещането за обреченост, което накара мнозина да търсят ново, по-оптимистично политическо поприще.
Не е сигурно, че евентуалната възродена Синя коалиция ще успее да преодолее препятствията към следващия парламент. Но няма съмнение, че днес възможностите и вероятностите за това са съществено по-големи, отколкото преди половин или една година и поне засега се развиват във възходяща посока. Което не може да се каже за основните противници на Костов.
Другата важна причина за седемте политически живота на Костов е свързана с една квалификация, която масово се възприема като квинтесенция на слабостите му. Да наречеш днес в България някой политически или държавен мъж
Командир звучи почти като обида
nbsp;
Ако съдим по това, което се отрича, и това, което се поощрява, българският политически лидер би трябвало да бъде нещо средно между оберкелнер, манекен(ка) и конферансие. Така ще зачита всяко чуждо мнение, ще бъде харесван и популярен, всички ще го слушат и няма да настъпва ничии интереси.
Самата етимология на думата лидер обаче се корени в представата за човек, който води другите, следователно е пред тях. Лидерът е човек, който има ясна и мащабна визия за бъдещето, способен е да генерира и концентрира колективната воля, готов е да поема тежка отговорност (често – цялата отговорност) и най-вече – човек, който действа. Няма ли решително и ефективно действие – няма лидер.
Каре
Истинският лидер пръв влиза в битката, той не се крие зад гърбовете на съмишлениците и последователите си. В България обаче лидерите имат белези от рани не само по гърдите (от противниците си), но по гърба – обикновено нанесени от някои по-бързо съобразяващи и адаптиращи се съпартийци. Както казва бившият американски държавен секретар Колин Пауъл, да бъдеш ръководител означава да взимаш решения, някои от тях – неприятни.
Една от най-големите слабости на повечето български политически ръководители (често неправилно титулувани като лидери) е именно нежеланието, бих казал,
малодушното нежелание
nbsp;
да взимат трудни и непопулярни решения. Поради слаб характер или суетност те държат на всяка цена да бъдат харесвани, хвалени, рекламирани в медиите и акламирани от избирателите. Много, много рядко някой от нашите политически водачи се осмелява да каже без демагогия, честно и открито неприятни истини – било на съпартийците си, било на обществото. Обикновено политиците ни преживяват като лична трагедия критиката и са готови да дадат мило и драго (в преносния и в прекия смисъл), за да вървят рейтингите им нагоре. А когато някой политик не е подвластен на тези нрави, веднага бива дамгосан като високомерен и откъснал се от хората.
Като всеки смъртен Костов е бъркал в не едно и две свои решения. Но е имал и има способността да взима решения и да действа, за разлика от повечето си съперници, които са щедри на намерения и много пестеливи на реални действия.
Всъщност почти всички български политически началници искат да командват и го правят по своему, но малцина имат куража да бъдат командири. В най-добрия случай те напомнят старшината, който хока и тормози войниците, но непрекъснато се оглежда страхливо да не се появи по-голям началник.
ТПС: Иван Костов загуби доста битки, но не се отчая… /Сн. 131080/
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
