Представлението, което спретнаха в сряда повечето от българските евродепутати – участници в дискусията в Европарламента относно върховенството на закона и свободата у нас, може да се определи само по един начин – резил. Не защото говореха неистини – една част от казаното е пред очите на всички ни. А защото демонстрираха пълна липса на усет и знание как се води такава дискусия на такова място. Но това е по-малката беда.
Много по-съществено е, че махленската свада, разразила се в Страсбург, доказва немощта и липсата на
доблест у политическия ни елит
nbsp;
българските проблеми да бъдат решавани там, където им е мястото – в българските институции, а ако се наложи – на българските площади. Призивите към европейските инстанции да наблюдават, да проверяват и да наказват (както и обратните вопли – да защитават и хвалят) едно провалено управление издават безпомощност и малодушие.
Българските опозиционни политици биха могли да излязат при хората, да ги убедят в способността си да предложат алтернатива на ГЕРБ, да ги поведат, да бойкотират парламента, да организират митинги, ако трябва – дори да обявят гладна стачка. Така се защитават демокрацията и законността, ако наистина милееш за тези ценности.
Но не би. Какво прави т.нар. парламентарна опозиция – върти игрички, заяжда се на дребно с управляващите, гледа ги как се клатят и ги чака да паднат, за да заеме мястото им. Причината за липсата на по-решителни действия е очевидна – сривът на доверието към ГЕРБ и нарастването на обществения гняв към властта не водят до повишаване на подкрепата за опозицията, поне в парламентарния й сегмент. Това е особено видимо при БСП – при днешната мизерия на големи части от обществото, при терора над малкия и средния бизнес, при безцеремонното погазване на елементарни критерии за справедливост една опозиционна лява партия би трябвало да е ударила тавана на обществената подкрепа. Но нищо подобно не се случва – с това ръководство и най-вече с тази проолигархична политика рейтингът на социалистите е като пеперуда, закарфичена в хербарий.
Би могло да се каже, при това с основание, че дотук – нищо ново. Тези, които следят европейските дебати относно България обаче, би трябвало да регистрират едно ново послание, което е много важно с оглед на действията, стоящи пред нас. Джефри ван Орден, който познава добре страната ни (именно той определи българската политическа класа като блато, пълно с алигатори), каза нещо качествено ново:
Българите вървят в правилната посока,
управляващите ги – не!
nbsp;
Целият период на прехода и особено годините след присъединяването ни към Европейския съюз бяха белязани от противоположната идеологема. Народът е прост, безпросветен, ориенталски изостанал, а една малка група просветени водачи го влачат към Европа. По принцип това е нормалното отношение между елити и неелити, но само когато елитите са истински, действителна еманация на най-доброто в едно общество. Нашето избрано (по-точно – самоизбрало се) малцинство си бе присвоило правото да ни учи на европейщина, в т.ч. – какви жертви се очакват от всички нас, за да бъдем допуснати в храма. И наистина, много жертви бяха направени – все за да се вместим в пустите европейски изисквания, така както ни ги представяха политическите ни шамани. Неоспоримото заклинание така искат от Брюксел се превърна в универсално оправдание за всички глупости и измами, сътворени от елитите.
Няма как да се отрече, че голяма вина за това носят и европейската бюрокрация, и европейските партийни фамилии, заинтересувани единствено от някой и друг глас повече в котерийните им боричкания. Сега, под натиска на събитията и с оглед необяснимия упадък на България, европейските политици са принудени да признаят – не един или друг български политик, не едно или друго правителство, а целият политически елит на българския преход е вече негоден и вреден.
Така се потвърждава тезата, която аз, а и много други анализатори отстояват в последните години – напредък е възможен само при цялостно
преобръщане на политическите пластове
Няма да се поколебая да кажа – при народна демократична революция, подобна на надигането на гражданското общество в Италия в началото на 90-те години на миналия век, което помете корумпираните и обвързани с мафията политици и промени политическия ландшафт на страната. Или, както казва един италиански колега, вярно е, че след това дойде Берлускони, но поне доказахме на самите себе се, че можем да вземем в ръце съдбата си. Единственият изход за нас е реката на общественото недоволство да бъде пусната с пълна сила през авгиевите обори на върхушките, за да отнесе натрупалата се през последните години мръсотия.
Първото и най-важно условие за това е преутвърждаване на ценностите на демокрацията. Голямата разлика между българските и чуждестранните евродепутати, която лъсна при дебатите в Страсбург, бе в това, че европейците говореха за ценности и принципи, а нашите се замеряха със скандални факти и квалификации. Мнозинството от опозиционерите не са много по-добри от ГЕРБ в същината на отношението си към демокрацията, макар че са по-шлифовани.
Достатъчно е да си припомним подвизите на правителството на тройната коалиция или нормалната практика за справяне с вътрешнопартийните опоненти. Евтината имитация на демокрация не върши работа, защото тя е неубедителна маскировка на непоколебимата вътрешна убеденост на повечето български политици, че имат естествено, свещено право да се разпореждат с обществените ресурси и съдбите на хората, както им скимне.
На това трябва да бъде сложено край. Трябва да се опрем на безусловната истина, че без базисни ценностни
приципи, валидни за всички
nbsp;
(без изключение!) и особено за публичните личности, не може да има обществен просперитет. Един от водещите сред тези принципи е социалната справедливост, изразяващ се в необходимостта от адекватно разпределение на тежестите на съвместното ни съществуване. Може би най-уродливият резултат от българския преход е драстичното нарушаване на този принцип, което позволи едно нищожно малцинство да концентрира – под закрилата на държавата – огромни финансови и властови ресурси, с които разчита да увековечи доминацията си. Управлението на ГЕРБ доведе тази деформация до абсурдни крайни форми, но началото й бе поставено от други. Грехът на Бойко Борисов и компания бе в това, че обещаха да възстановят дефицита на справедливост, но само смениха едни грабители с други.
И така, това, което ни поднесоха българските евродепутати от Страсбург, бе резил, но не по-малък резил и оскърбление към народа е всекидневното поведение на разпасалите се управници тук, на наша почва. Нотките на оптимизъм идват от поредната стъпка към разкриването на истината, че можем и трябва да продължим напред без тях.
