Проф. Любен Корнезов е роден на 3 януари 1947 г. в Ямбол. През 1973 г. завършва Юридическия факултет на СУ Св. Климент Охридски, след което работи като съдия. Депутат във Великото народно събрание, в 38-ото, 39-ото, 40-ото и 41-вото Народно събрание. Заместник-председател на 39-ото и 40-ото НС. Между 1991 и 1994 г. е конституционен съдия, а в правителството на Жан Виденов (1995-1997 г.) е заместник-министър на правосъдието. Преди седмица Любен Корнезов обяви, че няма да се кандидатира за депутат в следващия парламент.
Г-н Корнезов, какво мислите, че можем и какво не можем да очакваме от това служебно правителство според закона?
– Задачите на едно служебно правителство са ограничени не само във времето. По време на управлението му няма парламент и следователно то не може да провежда политика чрез законодателство, ограничено е в рамките на законите, които е заварило. Освен това служебният кабинет не бива да обвързва страната с международни договори или да натоварва следващите правителства. Над него няма парламентарен контрол, колкото и неефективен обикновено да е той. Задачата на правителството е да проведе едни честни избори, които да бъдат признати както в страната, така и в международен аспект. Да смекчи общественото напрежение и да не допусне финансова дестабилизация. Не могат да бъдат направени големи неща.
Но все пак на този кабинет може да му се наложи да управлява и по-дълго време, ако следващият парламент не успее да състави бързо правителство.
– Служебното правителство действа до момента, докато 42-рото Народно събрание избере следващия кабинет. Така че има един период от време – може да бъде и месец, в който има и служебен кабинет, и парламент.
Вие сте един от авторите на действащата конституция. Според вас защо този път протестиращите съсредоточиха гнева си точно върху нея?
– Когато видях по телевизионния екран как горят конституцията, нещо ме жегна много жестоко. Сякаш сабя забиха в гърдите ми. Човекът не само я изгори, но я и тъпка. Аз не обвинявам момчето, разбрах, че има тежка човешка съдба. Но той даже не я е чел, и болшинството от протестиращите срещу нея не са я чели. Тази беднотия, тази икономическа стагнация, безработица, отчаяние, несправедливост доведоха хората дотам. Аз съм готов в парламента или извън него да седнем и да обсъдим разумно какво искат – но не да горим. Нищо, сътворено от човек, не е съвършено. Може да се говори за някои промени, но за кардинални неща – дайте нова конституция – ами вземете да я напишете. Ние навремето взехме за образец основните закони на всички европейски държави, на САЩ и на Япония, за да намерим най-рационалното за страната. Процедурата е сложна, за да се направят промени, трябва да се представи проект в парламента, но и до този момент няма такъв. Дори и партиите, които говорят, че подкрепят предложенията на протестиращите, не са внесли подобни предложения.
Кажете нещо повече за атмосферата, в която се създаде конституцията през 1991 година. Палатките, които са издигнати сега до парламента, напомнят ли ви за тогавашните?
– Във Великото народно събрание бях заместник-председател на комисията, която трябваше да направи конституцията. Тя се състоеше от политици, които не бяха юристи, и затова беше решено да направим една малка работна група от 5-6 юристи и да се опитаме да я съставим. Конституциите се приемат обикновено в революционни времена, когато се сблъскват един и друг обществен строй и обикновено не се пишат в кабинети. Така е между другото и с Търновската конституция. Но тази от 1991 г. беше написана изцяло от българи, ние нямахме външни консултанти, както при Търновската конституция.
Тогавашните времена бяха доста по-бурни дори от сегашните. Трудно се движехме по улиците – като познаят, че си от червените, започва дюдюкане, ако си син, питат: Ти защо си син?. Депутатите от т.нар. група на 39-те гладуваха в палатките. В същото време за приемането на конституцията се изискваше мнозинство от две трети. Не само мнозинството на БСП, но и БСДП на д-р Петър Дертлиев изигра голяма роля. Той казваше – може да си жертвам партията, но ни трябва конституция. Иначе трябваше ВНС да се разпусне и да се свиква ново Народно събрание. А тази трансформация – преходът от социализъм към пазарна икономика, нямаше как да стане с Живковата конституция. Основният закон дава някакви рамки, на които можеш да стъпиш. Гласувахме 169 члена – толкова, колкото има и Търновската, една от най-демократичните конституции за времето си. Знаете ли, че когато Русия ни е освободила, тя не е имала конституция? Избрахме в парламента да са 240 депутати, защото горе-долу толкова са били и тези, които са приели Търновската конституция – трябва да има една приемственост.
Как ще коментирате конкретните искания за промени в основния закон?
– Повечето държави имат две камари на парламента, но след освобождението след много спорове се стига до решението, че втората камара би довела до повече крамоли, особено ако са с различни мнозинства. Затова и през 1991 г. решихме да няма сенат, следвайки традицията. Сега някъде чувам призиви да ставаме сенатори. Ние не сме се оправили с депутатството, пък със сенаторството… Чуват се и гласове да се отзовават депутати. Това не е нищо ново, нали и при Димитровската, и Живковската конституции имаше отзоваване. Това е нож с две остриета. Или пък само мажоритарен избор. Кметовете нали се избират мажоритарно – е, защо тогава бутнаха кмета на Варна, а сега искат да махат и този на Пловдив. Никаква гаранция няма, че един мажоритарен избор ще оправи положението.
Двадесет и две години след приемането на конституцията част от текстовете й все още звучат доста абстрактно и пожелателно – например чл. 16 гласи, че законът защитава и гарантира труда. Няма ли нужда поне от известна модернизация?
– Този текст за труда го има в италианската конституция и е свързан с основно право на човека. Знам, че е лесно да се напише, но е трудно да се осъществи. И все пак, ако премахнем този текст от основния закон, дали нещата ще се променят към по-добре? Сега не знаем колко реално са безработните, хората бягат на Запад да си търсят прехраната. В една конституция винаги има хубави принципи, които са малко по-абстрактни, хуманитарни. Нашата е променяна пет пъти досега и невинаги промените са водели към по-добро. Текстът за главния инспектор в съдебната власт е пример за това. На досегашния инспектор му изтече мандатът и парламентът почти една година не можа да номинира нов, защото за това е необходимо квалифицирано мнозинство. В такива случаи малцинството започва да диктува на мнозинството.
Каква част от текстовете бяха направени за конкретни личности – например, за да не влезе Тренчев в парламента, за да не се кандидатира Сакскобургготски за президент и прочие?
– Много се говори по този въпрос. Изискването да си български гражданин, да си роден в България, пет години да си живял в страната – че то било насочено срещу Симеон. Не знаехме, че той ще се върне и че ще стане министър-председател, нито пък че ще има монархически залитания. Мисля, че се ръководехме нетолкова от конкретните лица, колкото от принципи. Луканов например е роден в Москва, а Пирински – в Ню Йорк. Така е и в американската конституция – още когато са я приемали, е имало изискване президентът да е американец по рождение и да е живял в страната последните 10 години. Освен това, ако някой не стане президент, той може да стане премиер и да разполага с по-голяма власт. Ние предвидихме президентът да има власт в моменти на криза, както е сега. През останалото време той е малко в сянка, настрани от политическите ветрове, за да може, когато настъпи по-критичен момент, да балансира и да действа.
Какъв беше мотивът ви да защитавате с такава енергия Закона за евтаназията през 2011 година? Дори и по-голямата част от съпартийците ви не застанаха зад вас.
– Въпросът не е партиен. Аз го писах този закон. Винаги съм носел в себе си въпроса за живота и смъртта. Никой не ни пита кога да идваме на този свят, защо пък да не ни попитат не искаме ли да си отидем? Имах брат, който си отиде в адски мъки, молеше да го спасим от тях. Кому е необходимо това? Той ще си реши това, а не друг. Медицината може да помогне тук, аз така гледам на евтаназията, а не като на убийство. Сега виждате ли колко самоубийства стават – горят се хората, бесят се, хвърлят се, защото са им дошли в повече болестите и мъките. Една моя позната учителка от Варна, която много ме подкрепяше за Закона за евтаназията, сложи край на живота си, след като парламентът го отхвърли. Това е труден избор, защото християнската религия забранява самоубийството. В редица държави има евтаназия. Много хора отиват да сторят това в Швейцария, като, разбира се, там се плаща. Аз знам, че с този законопроект си навлякох много негативи, но помнете – рано или късно подобен закон ще се приеме. Това е висш хуманизъм.
1-ото Народно събрание е петото, в което сте депутат и последното, в което ще участвате. Как ще го запомните?
– С горчилка. Парламентът приключи безславно. Достигнахме до 5-6% одобрение. Не че другите парламенти са били много по-успешни, но толкова ниско като сега не бяхме падали. Този парламент прие около 500 закона, като нито един от тях не беше съществен. Имаме десетки закони, които гласувахме и веднага след това ги допълвахме и изменяхме. Критикувам и себе си, защото съм част от този парламент. Дали съм в управлението или в опозицията, и аз нося част от отговорността. Можеше, ако и да не си отидем с фанфари, то поне с вдигната глава за изпълнения дълг, а не да се изшмулваме през задния вход.
Какво бихте посъветвали новите депутати, които ще влязат в 42-рото Народно събрание?
– Дано да бъдат по-добри от нас. Но като наблюдавам вече толкова години парламента, от ВНС насам качеството пада, пада, пада. Във ВНС, колкото и да се карахме, имаше хора, имаше кауза. Имаше личности като един Валери Петров например. Дребничък, но всъщност цяла вселена. Той можеше да не скача, но самото му присъствие облагородяваше.
От сърце им желая да са по-добри, да са качествени хора, но да пазят парламентаризма. Защото без него няма демокрация и с всичките кусури на парламентаризма нищо по-добро от него не е измислено. Чета днес в пресата, щели да се местят в другата сграда, в бившия партиен дом. Защо ще се местите, бе хора? Тази сграда, в която сме сега е пълна с история. Тука витаят образите на десетки стотици депутати, министри, царе, патриарси. Да – малка, да – неудобна, но коя история е удобна?
