На 24-ата година от началото на промените десницата (традиционната и, както лидерите й твърдят, автентичната) в България е в тежък нокаут. Не поради тежко кроше, прав или ъперкът, който левицата й е нанесла, а заради невъзможността да консолидира собствените си сили и да убеди гласоподавателите в тезите си.
Зад раздробяването и свиването на българската десница стоят много по-сериозни причини от личните взаимоотношения между лидерите. След финансовата криза, поразила света през 2008 г., икономическата философия на дерегулация, която повечето десни партии в Европа и Америка проповядваха, беше компрометирана. За обозначаване на явлението се използват различни имена – неолиберализъм, пазарен фундаментализъм, либертарианство, но спорът за понятията тук не е толкова важен. Въпросната концепция доведе до изкривявания в политиката и икономиката в целия свят, а истинският размер на деформациите все още не е известен. С просто око се вижда обаче свиването на средната класа и овладяването на ресурсите от малцина. Впрочем едно от достиженията на ултрадясната идеология е, че успя да направи Карл Маркс отново актуален.
В българските медии от две-три години се води открит дебат за последиците от провала на пазарните илюзии. В него участват Огнян Минчев, Петър Волгин и Валери Найденов. От другата страна са Калин Манолов и известните икономисти пазарници от неправителствени организации. Политиците обаче не дебатират. Най много БСП, които въведоха плоския данък, да извикат от време на време плашилото неолиберализъм, за да сплотят предизборно редиците.
След 1989 г. левицата също нямаше еднозначно отношение към миналото си, а и до днешен ден не е намерила сили да го осъди. Въпреки мимикрията в нея все пак имаше хора, които признаваха грешките и престъпленията. Ситуацията с десните партии години след краха на пазарните илюзии, чиито основни глашатаи бяха те, е ни лук ял, ни лук мирисал. Никой не намери за необходимо да погледне назад и да каже сбъркахме в сляпата вяра в свободния пазар. А тъкмо едно просто извинявайте щеше да бъде най-печелившия политически ход. Защото то можеше да убеди голяма част от високообразования електорат, че реалният прочит на миналото в българската политика все пак е възможен.
Тази седмица се видя как личността на покойната Маргарет Татчър, която заедно с Роналд Рейгън се смята – правилно или не – за политическото лице на неолибералните идеи, разделя Великобритания на два лагера. Всичко това е косвено свързано и с България и пътя, който тя извървя. Интересен въпрос е дали той можеше да бъде по-различен. Но тук вече навлизаме в друга област – за сериозните политически дебати, които у нас така и никога не се провеждат…
