В пълен контраст с дъждовната седмица конструирането на цялостната правителствена гарнитура се спече. Реденето на политическите позиции от втори ред – тези на заместник-министрите, а след това и на председателите на агенции – очаквано се превърна в тежък политически и бизнес пазарлък. Независимо от заявките за опашки от професионалисти, вече подредени по ключовите места в изпълнителната власт, за почти всяка позиция се води тежка битка.
Не че професионалисти няма – има, дори сред спряганите за тези чувствителни в българската политическа система функции. Но цари неяснота как се прави изборът между различни варианти с, общо взето, изравнени предимства и недостатъци. Въпросът въобще не е личностен – той е принципен, защото етикетът за професионализъм в политиката трябва да се основава на някакви ясни и, общо взето, обективни, т.е. измерими критерии. А у нас нещата се объркват и замирисва на скандал именно когато дойде ред на принципите и обективните критерии.
В това отношение кабинетът Орешарски не се очаква да направи особено изключение. Първо, след всички фанфари на тема програмно правителство се видя, че правителството не само няма грандпрограма (т.е. такава, която е в състояние да преодолее големи различия между партийни и обществени интереси в името на национални приоритети), то няма и рамка на пълноценна
четиригодишна управленска
nbsp;
програма. Всичко бе сведено до тактически стабилизиращи действия с хоризонт няколко месеца или в най-добрия случай – до края на следващата зима. А останалото – по-нататък или в традиционната формулировка – до края на мандата.
После се разбра, че подборът на министрите също е бил нелесен. Няма и едва ли ще има убедително обяснение (освен надмощието на определени партийни интереси) защо дадени персони отидоха на конкретни постове, без да имат достатъчно убедителни постижения в съответния ресор.
В резултат получихме сбор от образовани и добре изглеждащи хора, които са подбрани неизвестно от кого и ще
правят неизвестно какво
nbsp;
(тъй като с нищо конкретно не са се ангажирали предварително). Определението на един министър, че правителството не е нито ляво, нито дясно, а група от хора, амбицирани да свършат полезна работа,може да означава всичко или почти всичко. То и правителството на ГЕРБ бе група от субекти, амбицирани да свършат някои работи. И, изглежда, ги свършиха.
След това неособено оптимистично начало, обагрено от жизнерадостните ободряващи реплики на партийните лидери Станишев и Местан, дойде ред на следващата стъпка, сглобяването на ключовия втори компонент от централната механика на властта. В българската, доста сбъркана (поради незнание или умишлено е друг въпрос) институционално-политическа система
ролята на втория ешелон
nbsp;
(заместник-министрите) е не само сложна, но и вътрешнопротиворечива. Сложна е, защото позицията и дейността на заместник-министрите се обуславят от четири различни центъра на власт (Министерски съвет, министър-председател, съответния министър, партийните централи). Което бе пряко потвърдено от премиера Орешарски, който посочи каналите, по които идват предложенията за тези постове (от парламентарните групи, от премиера и от самите министри).
От друга страна, е вътрешнопротиворечива, защото заместник-министърът е политическа фигура (назначава се чрез политическо решение), но от него се очаква и да ръководи определен ресор от специализираната администрация, което неизбежно поставя въпроса за неговата компетентност и опит. Проблемът не е толкова в съчетаването на личностните политически и експертни качества, а в принципно различното естество на политическия и експертния подбор и поведение.
При противоречие между двете (поне у нас) експертът неизменно бива принесен в жертва на политиката. Иначе казано, колкото и компетентни хора да поставите на заместникминистерски позиции, в нашите условия те или ще се подчинят на политическите (т.е. партийните) повели, или ще бъдат елиминирани. Да не говорим за твърде сложните вътрешнопартийни отношения, интриги плюс
богатата палитра
nbsp;
от лобистки влияния и интереси.
При положение че правителството е програмно, а премиерът – професионалист с реални правомощия (за да може да поеме съответната тежка отговорност), заместник-министрите би трябвало да бъдат подбирани и отстоявани напълно прозрачно, със сериозни аргументи и чрез превантивно елиминиране на всякакви съмнения и възражения.
Особено когато се поставят твърде болезнени въпроси, свързани с предходни управленски мандати и ролята на определени персони в тях.
Вече неведнъж съм писал по темата за умишлено анестезираната институционална памет и способност за политическа рефлексия на българското общество. Когато едно управление падне от власт (какъвто бе случаят и с Виденов, и с Костов, и с царя, и с тройната коалиция, и с ГЕРБ), се прилага един и същи сценарий. Цялата вина се стоварва на няколко личности, но упорито се избягва формулирането на цялостна и обоснована политическа оценка и оценка на провежданите политики. Този опасен дефект се проявява отново днес, когато сме свидетели на очаквано
масово завръщане
nbsp;
на бивши заместник-министри от правителството на тройната коалиция. За нито една от тези политически личности няма изрична публична оценка – както от съответната партия, така и от обществените среди – какво е свършила и какво не, какви грешки, а може би престъпления е допуснала. Има само една обща логика – ако управлението на тройната коалиция бе осъдено от обществото като порочно и бе свалено от власт, с какви политически, професионални и морални аргументи се реставрират във властта 10-15 негови заместник-министри? Нима са безценни и незаменими? И за кого – за обществото или за съответните партийни кръгове, които разчитат по този начин да прокарват определени интереси?
Но политическият рецидивизъм не се свежда само и дори – не главно, до личностите. Отново сме свидетели, въпреки опитите да се отрича, на видимо
квотно разпределение
nbsp;
на управленски позиции между определени политически и икономически центрове на власт. Пак има формула, макар тя да е доста по-сложна от прословутото 8-5-3. Все още е рано за окончателна оценка, но вече се очертават групи.
Първо, има ясно изразени лични фаворити на партийните лидери, представяни като партийни номинации. Има хора, протежирани лично от премиера. Има редица номинации, изразяващи вътрешнопартийни компромиси, успокояващи някои интереси, засегнати при предишното раздаване на картите. Как цялото това разнолико и вътрешно несъвместимо множество ще работи заедно, засега е трудно да си представим.
Единственият работещ вариант, което е пробван досега, е известен и именно той илюстрира
най-големия грях
nbsp;
на тройната коалиция – парцелирането на управлението на държавата на принципа на разрязването на баницата. Това е философията и логистиката на грабежа, при който първо се създават излишъци, а после се разпределят и усвояват по квоти, министерства и ресори. Този модел вече е трудноприложим, първо, защото няма излишъци, а дефицити, второ, защото политическата класа е обезсилена и взаимно блокирана, трето, защото обществото е настръхнало и няма да търпи нито ден, нито сто дни нови упражнения по пладнешко разбойничество.
Сред спряганите в медиите имена на кандидати за заместник-министри има и редица заслужаващи уважение с личните си качества хора. Но дори и те, поставени в такава схема, ще бъдат изправени пред неразрешимо противоречие – да се опитат да служат на интересите на обществото и да бъдат скоро отстранени и вероятно омаскарени, или да обслужват интересите на определени господари и не след дълго да бъдат изправени пред съда на същото това общество.
Александър Маринов
