Най-общо формулиран, въпросът ще се възроди ли дясното е реторичен. В обществото, вкл. и в политическия живот, има тенденция към възстановяване на баланса, поради което фактическата липса на автентична десница не може да продължава безкрайно дълго. Но има друг, много по-релевантен и болезнен аспект на разсъжденията относно възможното възраждане на дясното. А именно – дали това ново дясно ще се появи навреме и ще изиграе ли някаква значима роля за преодоляването на тежката криза и устойчивата нестабилност, в която попадна България. Тук вече отговорът съвсем не е еднозначен, нито по дефиниция оптимистичен. Като че ли по-обоснованото усещане в момента е, ако не песимистично, то поне скептично.
Една от типичните заблуди при споровете относно кризата вдясно е разглеждането й (извинявам се за повторението) като криза на дясното. В момента ние сме във вихъра на тежка криза на цялата партийно-политическа система, на модела на управление (по-скоро на грабеж), създаден в хода на прехода. Поради определени обстоятелства кризата на дясната му страна започна по-рано, колкото и да е парадоксално, главно защото дясното се опита, макар и не по най-добрия начин, да реализира мисията си. Същата, дори още по-тежка криза е на път да се разрази и вляво – безумията, сътворени през последните месеци от ръководството на БСП, са ясен индикатор за това. Не след дълго ще се заговори и за необходимостта от нова левица, истински ориентирана към социалните и колективните ценности, които БСП безцеремонно потъпка.
Това важи и за всички останали сегменти от партийната система. Нито една част от политическия спектър (дори тези, които претендират, че нямат нищо общо с миналото) не е или няма да остане незасегната от хода на кризата. Който не извлече необходимите поуки, който не се промени, ще изчезне и
ще бъде забравен
Но нека се върнем към дясното.
Кризата на дясното може да бъде преодоляна само ако се разглежда като част от кризата на цялата система. В противен случай, ако дясното не поеме своята отговорност за създадения модел, то няма да бъде легитимирано наново. А дясното у нас се изчерпа много бързо не защото свърши твърде малко, а защото обществената му мисия бе твърде тясно и ограничено формулирана.
Така дефинирана, сведена до формалното присъединяване към евроатлантическите структури и повърхностна декомунизация (предопределила реванша на децата и внуците на Политбюро и техните съдружници), мисията на българската десница не даваше перспектива, логично се капсулира във второстепенна обществена роля и завърши с имплозия.
Това е съществено обстоятелство, когато говорим за възраждането на дясното. Проблемът не е главно в това кой ще го извърши, въпреки че и за това трябва да се говори. Ключовият момент, който ще предопредели перспективата на този и възможните следващи опити за ревитализация, е очертаната перспектива, нейната адекватност спрямо реалностите на пробудилото се българско общество. Обществото не се интересува от етикета ляво или дясно, то очаква да види съдържанието на предложението, защото твърде дълго бе залъгвано с ерзацсъдържание под лъскави етикети. Ако новото дясно бъде изначално облечено в тесните дрешки на днешните стереотипи, то няма да стигне далеч, поне не в този опит.
Но перспективата е производна на отговора на най-трудния въпрос –
въпроса за идентичността
nbsp;
Кой днес е десен и кой не е? И защо? Без изясняването на базисните ценностни принципи няма как да се върви напред. Какво по-конкретно ще предложат инициаторите на новия десен импулс, как ще операционализират хубави послания, като тези за единен реформаторски блок за демафиотизация и модерно управление на България.
Дефинирането на собствената идентичност е труден и непредсказуем процес, трънлив път, който трябва да бъде извървян честно и достойно. В същото време, в конкретната ситуация под натиска на галопиращите събития, самоидентификацията на новата десница се изправя пред няколко конюнктурни, или по-меко казано, тактически изпитания.
Изпитание № 1 –
какво да се прави с ГЕРБ
nbsp;
От една страна, бившите управляващи не само са твърде непопулярни, те по никакъв рационален критерий не могат да бъдат причислени към дясното. От друга страна, те остават партията с най-голяма подкрепа, открито противопоставяща се на управляващия тюрлюгювеч. Декларираните намерения за някакво ново дясно обединение засега категорично отклоняват идеята за включване на ГЕРБ, но това не премахва проблема. Рано или късно трябва да се избере конкретна линия на поведение, съобразена с очертаващите се скорошни избори. Не казвам каква трябва да бъде тази линия, това трябва да решат десните политици и избиратели. Но някаква ясна и добре мотивирана логика на поведение ще придобие скоро много важно значение.
Изпитание № 2 –
чичковците от ЕНП
nbsp;
Едно трудноустоимо изкушение е възраждането на българската десница да стане под егидата на ЕНП. Такова предложение вече дойде от ГЕРБ, което е логично, защото е най-изгодно за тях. Но това съвсем не е безспорен вариант. Пред последните месеци голяма част от българските граждани бяха отвратени от безпринципното поведение на големите европейски партийни фамилии, които безцеремонно хвалеха и подкрепяха своите кучи синове в лицето на ГЕРБ и БСП. Трудно е да се повярва, че уж качествени политици допуснаха такова тежко компрометиране на образа на европейската демокрация, внушавайки на българите, че трябва да се прекланят пред лица и дела, от които имат пълното основание да се отвращават.
Лошата традиция българските политици да се обединяват под контрола и по поръка на европейските партийни централи не е от днес, но тя показа много ясно всичките си недостатъци. Ако нещо има да се случва, то трябва да се случи тук и на основата на реални вътрешни необходимости. Иначе ще се получи поредното обединение, заразено по рождение с бъдещи разцепления. Още повече че поведението на европейските партийни босове е с толкова неприкрити мотиви, че не може да осигури никакво допълнително доверие към новите инициативи нито вляво, нито вдясно.
Изпитание № 3
nbsp;
е свързано с формулирането на реалистични краткосрочни цели, които трябва да подпомагат постигането на стратегическите, а не да ги компрометират. Сега на преден план излиза почти истеричното преживяване на липсата на парламентарно представена истински дясна партия. Но поставянето на тази цел в основата на всичко, още повече при неясни шансове за успех, е твърде рисковано. Преди да докажат принципната си различност от останалите политици, десните не могат да претендират за доверие, следователно няма да имат шанс да изградят единен реформаторски блок, още по-малко – да се преборят с мафиотизацията. Защото единството на реформаторските сили е въпрос на обществено движение, а не на подписване на споразумение между партийни водачи.
Следователно, възраждането на дясното трябва да тръгне отдолу, но не толкова в организационен, колкото в идеен и морален смисъл. Твърдението на новия председател на ДСБ Радан Кънев, че десницата е на улицата, тя е единна и има ясна кауза звучи добре, но на този етап е по-скоро пожелание, отколкото отражение на действителността.
Мъчителните перипетии на дясното през последните години засили чувствителността към отношенията между лидерите. Междуличностните отношения не бива да бъдат подценявани, както и необходимостта вежливо, но категорично (и без двоен аршин) да бъдат отстранени изхабените персони. Но това само по себе си няма да бъде достатъчно. Така стигаме до изпитание № 4.
Няма да има успешен
nbsp;
старт на възраждането на дясното, ако то не декларира и докаже ново отношение към гражданите, в т.ч. и в сегашното им агрегатно състояние на протестиращи. Някои изказвания и документи вдясно сочат за едно противоречиво отношение към протестиращите граждани, които се дължат на сложни политически, идейни и морални противоречия. Вижда се, от една страна, желание да се помогне за целенасочването на протестите, но и за използването (в добрия смисъл на думата) на тяхната енергия. От друга страна, личи съмнението в потенциала на протеста и опасенията, че друг може по-успешно да се възползва от неговата мощ. В днешната ситуация изработването на честно и последователно отношение към отприщената гражданска енергия е като преминаването между Сцила и Харибда и носи несъмнен риск. Но да се мисли, че дясното може да си стъпи на краката, като заобиколи или неглижира ставащото в обществото, без същевременно да има претенции да бъде единственият му политически изразител, би било твърде наивно.
Засега едно е сигурно – за да е истинско и пълноценно, възраждането на българското дясно трябва да извърви нормален и по неизбежност труден път, без графици и срокове, без предварителни претенции и запазени места. Ходът на процеса ще може да бъде преценен на основата на двата автентични критерия – качеството на предлаганата политика и ответното доверие от страна на обществото.
Александър Маринов
nbsp;
