Обратната дискриминация

Migration Image

Новината, че за Деня на бащата (16 юни) татковците са поискали от властта равни родителски права с жените чрез промени в Семейния кодекс, най-вероятно е отминала като част от мимолетната пикантерия на всекидневието. В същото време няколко неправителствени организации търсят депутатска подкрепа за законови промени, които да позволяват на бащите да упражняват родителските си права съвместно и – поне на теория, равноправно с бившите си половинки. С една дума, това е опит за частична контрареволюция след пълния успех на феминисткото движение, което направи пред обществото жената по-равноправна от мъжа.

За социолози и политици обаче този протест е част от феномена на обратната дискриминация, миниращ прогреса в правата на човека през XX и дори в началото на XXI век.

За първи път за обратната дискриминация се заговори през 70-те години на миналия век в САЩ, когато гневните жители на предградията от средната класа – основни данъкоплатци и гласоподаватели в Америка, въстанаха срещу щедрата благотворителност на държавата за градовете, осъществявана най-вече за тяхна сметка. И поставиха Роналд Рейгън и неоконсерваторите на власт във Вашингтон.

Днес, в уж демократична България, обратната дискриминация ни гледа злобно от почти всеки ъгъл, като приема най-различно лице и ни се присмива нагло в очите.

Например жителите на район Витошаса бесни заради плащаните огромни местни данъци и такси, срещу които не получават обратно нищо от държавата мащеха и от общината мащеха. Няма канализация – ще е готова чак през 2020 г., пътищата се бетонират единствено заради щедростта на отделни жители, а кофите за боклук се изпразват от фирмите по чистотата веднъж на една-две седмици вместо всеки ден, както е в останалите части на града.

Традиционни вече обвинения в обратна дискриминация има и между гражданите, ползващи частни и държавни услуги в сфери като образованието, медицинското обслужване и градския транспорт. Например дали частните училища трябва получават и занапред държавна субсидия за всеки записан в тях ученик, както е в държавните школа, или тези пари трябва да се запазят само за финансиране на обучението в масовите държавни училища. Логиката е уж проста: частното училище е въпрос на личен избор, докато държавното образование е задължително поне до 8 клас. Впрочем родителите и на двете категории учащи се са данъкоплатци и гласоподаватели. Тогава кой е правилният път?

Много остро стои и въпросът дали запазването на определени професии на държавна или общинска служба за определени индивиди с малцинствен статус при нарастващата стремително обща безработица в България не е открита форма на обратна дискриминация за мнозинството, които би могло да върши тази работа не по-зле, но му се отказва достъп поради някакви неписани правила и споразумения на властта. Или пък феминизирането на определени професии като медиите, например заедно със зле прикритото предпочитание да се наемат на работа в София не софиянци, а хора от провинцията поради по-ниските им претенции не е чиста форма за обратна дискриминация на завареното в столицата население.

Явно възприетият с конституцията от 1991 г. в България социален и политически модел поне в отношенията власт-гражданисе нуждае от сериозна корекция, за да не стимулира появата на най-различните форми на обратна дискриминация, която съвсем умело, за разлика от правата дискриминация, се маскира с иначе карнавалните дрехи на свободата на избора и на равните възможности. Защото това е един много сериозен въпрос и простото му и лесно решаване – чрез въвеждането например на квоти със закон, отдавна не работи и само създава база за нови обществени недоволства и вълнения.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Подкаст