Известна е сентенцията на Езоп Тук е Родос, тук скачай!, ще рече – сега е моментът да покажеш какво можеш. Тя е напълно актуална за българските политици, а вероятно и за цялото българско общество, защото навлизаме в период, в който намирането на адекватни стъпки за изход от задълбочаващата се политическа, икономическа и морална криза ще имат решаващо значение за дълги години напред. На фона на тоталното делегитимиране на законодателната и изпълнителната власт особена роля в този процес се пада на президентската институция, и, разбира се, най-вече на този, който я олицетворява.
Мнозина, включително и самият Росен Плевнелиев, едва ли са допускали преди година и половина какво
огромно политическо изпитание
ще трябва да посрещне четвъртият български президент. Но Родос за него наистина е съвсем близо и в близките месеци той ще трябва да докаже, дали може да бъде един от действителните, а не от фасадните лидери на нацията. В противен случай не просто ще загуби доверие и шансове за ефективни действия до края на мандата си, но и ще ликвидира окончателно всяка надежда, че основите на бъдещето могат да бъдат положени от сегашния изхабен политически елит. Към който Плевнелиев принадлежи, колкото и да твърди обратното. Ще успее ли?
Отговорът на този въпрос е нееднозначен и вероятно ще бъде обусловен от стечението на обстоятелствата. Днешният български президент (впрочем както и предишните) не е от хората, които решително водят събитията.
Както писах преди време, коментирайки популярната (тогава) дилема ще се еманципира ли Плевнелиев от ГЕРБ (т.е. от Бойко Борисов), именно реалностите на българската обществена действителност, а нетолкова субективното им желание тласкат българските президенти към някаква собствена, относително самостоятелна линия на поведение. Дори да иска,
президентът не може да бъде партийна пионка
Друг е въпросът, че и в тази институция истинският апетит за правене на политика идва с яденето. Росен Плевнелиев започна мандата си доста плахо, а и досега действа неуверено в редица ситуации. Но и вече наистина няма избор и не може да се крие зад (относително) ограничените формални правомощия, които му е отредила конституцията.
Пред президента и неговото поведение в хода на днешната криза стои едно принципно предизвикателство. Това е необходимостта в определени ситуации да вземе страна. Което традиционно се интерпретира като отстъпление и дори като нарушение на неговата надпартийност и на изискването да бъде обединител на нацията. В такова положение попадаха и Желю Желев, и Петър Стоянов, но по тяхно време политическата ситуация и съотношението на партийните сили, а и общите нагласи в обществото направиха избора им нетолкова драматичен. Сега Плевнелиев трябва да прокара курса си, лавирайки между
множество силно конфликтни фактори
– управляващото парламентарно (полу)мнозинство и неговото правителство, единствената парламентарна опозиционна партия, която го излъчи и избра за президент, извънпарламентарните партии, най-вече опитващата се да се прероди десница, протестиращите граждани (които съвсем не се идентифицират с днешната партийно-политическа опозиция). Да не говорим за наченките на формиране на качествено нови политически субекти, които имат далеч по-радикални намерения. Ако прибавим твърденията за неговата близост с определени делови кръгове (които също показват определени политически амбиции), както и все по-енергичната намеса на европейските партньори, картината става изключително сложна, почти неуправляема. В нея би могъл да се ориентира правилно много опитен и решителен политик, способен на бърз анализ и на многовариантно планиране на действията си. При това разполагащ и с качествен и сплотен екип от помощници. Излишно е да се доказва, че в момента президентът не разполага с повечето от тези условия, необходими за успешно действие. И все пак ще трябва да вземе страна.
За да успее, президентът трябва да се фокусира, като определи ясен и убедителен за обществото политически приоритет и заложи на добре премерени действия за неговото постигане. И в същото време
да се откаже от самоцелните пиар акции
и ангажимента да се изказва по всякакви въпроси, което му носи повече пасиви, отколкото активи. През последните седмици се натрупаха достатъчно протоколни и съдържателни гафове, които показват, че всяка изява на Плевнелиев трябва, от една страна, да бъде максимално добре обоснована с оглед на търсените резултати, а от друга, да бъде съобразена със ситуацията и (с извинение) реалните му възможности.
Така и не стана ясно например за какъв дявол бе необходимо да дава интервю на английски език, който владее на всекидневно разговорно ниво. Получиха се смехотворни ситуации – заради твърденията, които той вероятно не е искал да изговори, но го направи по начин, който позволява интерпретации били сме част от Съветския съюз – вместо от Съветския блок, или готов съм да предложа служебно правителство – без уточнение за конституционната процедура.
Много рискована е посоката
в която някой (?!) тласка Плевнелиев – да се представя (и се изживява) като по-значим действащ политически фактор, отколкото в действителност е, и дори въобще може да бъде.
Президентът не печели от опитите да се преиначат събитията от близките месеци – например по време на февруарските протести, с идеята да се подсили неговото въздействие върху тези събития. Наистина тогава той говори нещо през един мегафон, но е факт, че множеството не му ръкопляскаше. Плевнелиев ще се превърне в такъв фактор единствено и само ако действа адекватно и говори ясно и обосновано. И ако заедно с това предприема стъпки в полза на стратегическия публичен интерес. Иначе казано,
колкото по-малко (нескопосан) пиар, толкова по-добре
Отново се връщам и към необходимостта президентът да вземе страна. Това не е само конюнктурна дилема, въпреки че моментът наистина е решителен. Необходимо е да се преодолеят необоснованите и често користно подхвърляни идеи, че президентът е своеобразен посредник между партиите, или, още по-лошо, конферансие на техните задкулисни договорености. Няма нищо лошо той да се опитва да сближава техните позиции, но не на всяка цена. Ако това не се получава, каквато е днешната ситуация, президентът може да потърси други начини да бъде обединител на нацията. Още повече че твърде скромна е частта от нацията, която се идентифицира с партиите. Резултатите от действията му, а не поставяните етикети ще определят крайната оценка правилно и етично ли действал държавният глава.
В днешната ситуация Плевнелиев трябва
да оформи и защити ясна позиция
nbsp;
но не за ГЕРБ, за реформаторския блок, или за някакъв друг десен проект, или против парламентарното мнозинство. Нито пък, за да се хареса на хората, събиращи се под прозорците му. Той трябва да защити позицията, че това управление не може да реши големите проблеми на страната по начина, по който се опитва. И че замазването и отлагането на решаването на тези проблеми може да има тежки, непоправими последици. Следователно нужно е да излъчи такова управление с такава програма, която адресира най-тежките предизвикателства и си поставя за цел реалното им преодоляване без задкулисни намерения и користни интереси.
Именно в този контекст особен смисъл придобива позицията, която Росен Плевнелиев ще заеме към
закона за актуализирането на бюджета
Президентът е изправен пред очакването на част от обществото той да изрази ясна позиция. Едно важно, нерутинно управленско решение трябва да бъде убедително аргументирано, за да не остава впечатлението, че се предприема с оглед на някакви неясни, не дай, Боже, користни интереси.
Иначе казано, президентът трябва да даде ясен знак, че такова управление на държавата се разминава с нормалните стандарти за демократичност, за прозрачност и компетентност. А тези стандарти са по-важни от всяко конкретно число в бюджета.
Александър Маринов
