В навечерието на новия политически сезон ръководството на БСП реши да изпусне парата от котела на обществено-политическото недоволство и обяви, че ще предложи на парламента да приеме декларация за съгласие по основните национални приоритети. Небрежно нахвърляните мисли на председателя на партията, който всъщност изпълнява странната роля на сенчест (неносещ отговорност) премиер, очертават една мрачна алтернатива.
Има само две възможности. Първата е много лоша – управляващите, т.е. Станишев и хората около него, нямат представа какво всъщност са националните приоритети и какъв е пътят до постигането на съгласие по тях. Втората е още по-лоша – тях не ги интересуват националните приоритети, а спекулирането с тази важна идея с оглед постигане на
тактически партийно-политически цели
най-вече – разхлабване на затягащата се примка около врата на управляващата класа.
Много идеи и думи са били похабени през годините на прехода, но с оглед на състоянието, в което се намираме, и вече открито признаваната катастрофална средносрочна перспектива, опорочаването на необходимостта от концентриране на обществената енергия около автентични приоритети би било истинско престъпление пред бъдещето на нацията. Не първото, извършено от български политици, но особено тежко и непростимо.
Може би е прекалено да изискваме яснота и прецизност от изявление на една предсезонна (т.е. по дефиниция рекламно-ориентирана) партийна пресконференция, но бъркотията при употребата на ключови понятия от един минаващ поне за образован политик е тревожен симптом. Само два примера.
Сергей Станишев заяви, че в декларацията за съгласие ще намерят място принципите на доброто управление, които да прекарат ясна разделителна линия между държавата и икономическите интереси, независимо чии са. С което показа, че бъкел не разбира от иначе безалтернативната днес концепция за доброто управление, или ако някой му е говорил за нея, е влязло през едното ухо и е излязло през другото.
Първо, Станишев бърка икономически с частни интереси. Държавата не може да се абстрахира от икономическите интереси на обществото, важно е да не обслужва користни частни такива за сметка на публичните. Но не това е най-важното. Принципите на доброто управление не могат да залегнат като една от точките в декларация за бъдещо съгласие за национални приоритети по една проста причина. Доброто управление
създава среда за съгласие
то задължително предхожда самата идея за постигане на такова съгласие, защото създава фундамента както по съдържателните им аспекти, така и по процедурата за постигане на съгласието. Така – в съдържателно отношение, в един кюп бяха забъркани и антимонополното законодателство, и преодоляването на демографския срив, и неизкоренимият паразитен стереотип за оползотворяване на членството в ЕС, и необходимостта от изцяло ново изборно законодателство. Всяко едно от тях (и редица от другите посочени) са важни, но нееднакво важни и, което е по-съществено, се разполагат в особена верига на логическа и политико-управленска съподчиненост.
Още по-фрапиращо е безхаберието от гледна точка на процедурата, на необходимите стъпки към постигането на съгласие по националните приоритети. Свободно спряганите принципи на доброто управление изискват не замазване и потискане на различията, а точно обратното – откритото им изразяване. Защото единственият възможен път към съгласието по национални приоритети (което е нещо различно от намирането на 121 гласа за избор на правителство) е внимателно и взаимно уважително обсъждане на различията и постигане на компромис по тях.
За да няма и сянка на съмнение относно
тюрлюгювеча в главите
на управляващите и в техните действия, председателят на БСП побърза да заяви, че въпросната декларация за национално съгласие не представлява форма на компромис или политическа сделка между БСП и ГЕРБ. Като оставим настрана очевидното поставяне на знак за равенство между компромис и сделка, Станишев явно не си дава сметка, че с това уточнение фактически слага черта на възможността за постигане на съгласие. Защото – каквито и да са ГЕРБ – това е най-голямата партия в парламента и все още изразява интересите на значителна част от избирателите. Постигане на съгласие по национални приоритети без тази партия и нейните избиратели е абсурдно, друг е въпросът каква е цената на компромиса и дали е приемлива.
Но в политическата шумотевица , вдигната около (очевидно) поредния пропаганден кьорфишек, не бива да пропускаме друг, още по-сериозен порок на мисленето на политическата класа за националните приоритети и начина на постигане на съгласие по тях. Вероятно следвайки подготвена медийна тактика, ръководството на БСП е взело курс към тотално
игнориране на гражданските протести
Аргументите може да са различни – че протестите затихват и вече не представляват пряка заплаха за властта или че са изцяло генерирани и контролирани от ГЕРБ, т.е. подготвяната несделка от само себе си ще ги прекрати.
Бедни ми ръководители на БСП! Вие, изглежда, все още вярвате, че националните приоритети и въобще националната стратегия се изработва в някакви потайни кабинети на Партийния дом или Позитано 20, а след това просто се свеждат до знанието на обществото за одобрение и изпълнение. Водещият сред така любимите ви принципи на доброто управление е, че националната стратегия и приоритети като нейна сърцевина се изработват не от управляващите, а от обществото, включващо (а това означава – даващо доверие) на управляващите.
Идеята, че приемането на една декларация от парламента автоматично задейства преследването на някакви национални приоритети, спуснати отгоре, е отчайващо неадекватна дори за една относително спокойна обществена ситуация, да не говорим за днешния срив на доверие към институциите и елитите, за който признават и самите управляващи. Въпросът, разбира се, не е в това в една подобна декларация да се включи всяко долетяло от площадите искане. А да се осмисли и представи убедително на обществото най-важното направление на влагане на оскъдните ни ресурси и изтощените ни обществени сили. Тази задача е неизпълнима без обществото да засвидетелства доверие, т.е. без
легитимността на елитите и институциите
за които писах наскоро в БАНКЕРЪ.
Ако БСП и другите управляващи наистина искаха да се постигне трайно и работещо съгласие по действителни национални приоритети, те би трябвало да предприемат съвсем други стъпки, които минават през самоотрицанието. Като: обявяване на намерение за излъчване на ново, наистина партийно независимо програмно-експертно управление; формиране на обществен форум от типа на кръгла маса; пълноценно медийно отразяване на процеса на излагане и съпоставяне на различните гледни точки и искания; реално, а не декларативно преработване на изборното законодателство и знаковата уредба на партиите, за да се ликвидират несправедливите привилегии на парламентарните партии; отстраняване на всички, персонално замесени в крупни злоупотреби с власт и служебно положение, конфликти на интереси и необяснимо забогатяване.
Навремето покойният Александър Лилов (впрочем забравен и неглижиран от ръководството на собствената си партия до момента на траурните речи) постави на мястото му един напиращ към върха соцдемократ, който патетично заяви, че е готов да бъде изяден от революцията, стига старите да си отидат. Репликата на Лилов бе кратка и убийствена: Революцията е чисто нещо, тя всичко не яде.
Съгласието по националните приоритети (ако в действителност е съгласие и приоритетите са истински) е не само важно, но и наистина чисто нещо. То има шанс само ако се случва на здрава и чиста почва, защото носи не просто прагматични шансове за бъдещ просперитет, а осигурява морално-политическия фундамент на общите усилия и жертви в името на бъдещето.
Александър Маринов
