Едно от немногото неоспорими твърдения в отчета за стоте дни на правителството бе констатацията, че то е най-академичното за годините на прехода – оценено от гледна точка на броя на професорите и доцентите в състава на кабинета. Това не е лошо, въпреки че правителството не е научен съвет, а и някои титулувани особи, изглежда, не са били поставени в подходящи за тях министерства. Оптимистичното очакване би се оправдало, ако високите научни длъжности на министрите пряко кореспондират с осъзнаването и прилагането на научния подход и научните знания в управлението на държавата.
Това на първо място означава установяване на фактите от действителността, зачитане на истината и минимизиране на типичното за българската партийна камарила даване на щедри обещания, замазване на неизпълнението им и бягство от отговорност. Но нещата не изглеждат така.
За доста кратък период се натрупаха множество примери в това отношение. Нека оставим настрана малките, конкретни неточности, които някак могат да бъдат обяснени с разсеяност или технически пропуск.
Но големите, принципни и поради това недопустими извъртания и неистини не бива да бъдат подминавани, защото не само говорят за капацитета на правителството, а и защото, рано или късно, ще имат последици за обществото. Тук не може да става дума за криворазбрана академична толерантност, защото това, което можеше да бъде разбираемо за Борисов и Цветанов, е неприемливо за Орешарски и всички професори и доценти около него.
Да започнем с
уникалния натиск
върху правителството, уж започнал още от самото му избиране. Нека припомним известния факт, че въпреки мащабните манипулации (вършени от всички парламентарно представени партии) изборните резултати бяха признати, а протестите избухнаха нетолкова заради тях, а заради няколко шокиращи политически и кадрови решения на управляващите. Тоест кабинетът няма на кого да се сърди, освен на себе си и на тези, които му наложиха такива решения. Управляващите сами започнаха да си създават проблеми от първия ден на правителството и в допълнение направиха всичко възможно да дразнят и предизвикват обществеността с всевъзможни нелепости (като катарзиса на Пеевски) и бягството от ясен отговор на поставяните въпроси.
Желанието да се измъкнат от пресата на гафа, който сами сътвориха, тласна управляващите към задълбочаване на грешката. В това отношение критиките на Станишев и Местан към Орешарски за незадоволителната комуникация имаха съвсем очевиден контекст – правителството да изсърба своя дял от забърканата каша. За негова зла участ премиерът го направи по неудачен начин – чрез напълно неоснователното твърдение, че в Европа общественото обсъждане на назначения в администрацията не било нормална практика. Така в смешно положение се оказаха не само експертите по въпроса, но и собственият му вицепремиер Зинаида Златанова, която в качеството си на водеща фигура в предприсъединителните преговори много добре знае
кое е нормално там, в Европа
Един академичен преподавател, при това с десетилетен опит в администрацията, би трябвало да знае истината. Вярно е, че в Европа (а и във всички страни с добра администрация) висшите държавни длъжности рядко стават предмет на публични обсъждания, още по-рядко – на остри протести. Но причината е не в това, че обсъждането е ненормална практика, а в практическата невъзможност да бъдат правени подобни скандални назначения. Във Великобритания или Франция, да не говорим за скандинавските страни, трудно ще се натъкнем на протестен митинг заради новоназначен началник на водеща специална служба, просто защото там казус от рода на Пеевски няма как се случи. Но публичният контрол върху управляващите е мощен и постоянен и той би изиграл превантивна роля на по-ранен етап – например при внезапното и немотивирано изменение на изискванията и критериите за подбор на кандидатите за тази длъжност.
Втората грешка на кабинета е в подхода и рекламата на основния ръководен документ –
програмата на правителството
наименование, което на практика отсъстваше поне в последните два, управлявали България, кабинети. Не проявявам някаква терминологична дребнавост, а засягам основополагащ въпрос и предпоставка за добро управление. Това, което бе поднесено на парламента и обществото, е някаква политическа декларация за намерения, посипана обилно с числа, които трябва да внушат оптимизъм. Но няма нито приоритети, нито основни цели, нито дейности, нито очаквани резултати, нито критерии и измерители за постигането на резултатите.
Това е особено характерно за най-важните ангажименти, отложени за неопределения срок до края на мандата. И за несведущите е ясно, че реализацията на мерки като преминаване към семейно подоходно облагане не може да е еднократен акт, изисква продължителна подготовка, респ. трябва да е ясно как днешните и утрешните стъпки на правителството ще направят възможно неговото въвеждане.
В това, което ни се представя за програма, има и друг съществен пропуск – липсата на обяснение и на поемане на отговорност за почти тоталното отстъпление от предизборните ангажименти на подкрепящите правителството партии. Това, че правителството се представя като експертно (ДПС използва оксиморона политико-експертно) и се изтъква неговият академичен профил, съвсем не му позволява да денонсира или едностранно и произволно да променя обществения договор, подписан с избирателите.
Видимо разминаване с научните стандарти на държавно управление се наблюдава и в опуса, представен като отчет за първите сто дни.
Странно е опитни администратори да се отчитат с дейности (резултати не са посочени), които са рутинно задължение на всяко правителство и по никакъв начин не могат да бъдат приписани като заслуга на този (и на всеки) кабинет. Подобна дейност е нормална на друго ниво, дори не на равнище министър – това, което очакваме да чуем от министър-председателя, са цялостни данни и анализ за напредъка по агрегираните показатели, пряко обвързани с приоритетите на правителствената програма. Дребните, оперативни детайли нямат особена стойност, тъй като не е ясно как свършеното допринася за постигането на крайните цели или поне на достатъчно значими и относително самостойни по значение подцели.
Особено неразбираемо е безразборното и небрежно
спекулиране с понятието реформи
В своя отчет кабинетът твърди, че такива вече са започнати, което е доста пресилено. Преди всичко всяка реформа изисква стратегически ориентири и съответните рамки на обвързване с постигането на големите цели пред управлението. Поради липсата на ясно дефинирани приоритети това условие няма как да е изпълнено. Засега още няма нито целеполагане, нито цялостна предварителна оценка, нито ресурсно обезпечаване и прочие необходими елементи на подготовка за такова структурирано действие, каквото представлява реформата.
А твърдението, че реформите са започнали с внасянето на няколко десетки проектозакона в парламента, е силно преувеличено – законът е само един от множеството инструменти на реформата. Логично възниква въпросът – след като няма нито стратегия, нито политики, към какво са насочени и какви интереси обслужват тези закони?
Накрая, но съвсем не на последно място идва още един съществен проблем – рутинното управление, да не говорим за реформите в една съвременна демократична държава, представлява копродуциране между управляващи и общество. Тази връзка на доверие, разбиране и сътрудничество в момента е силно компрометирана. Този факт не би трябвало да убягва от съзнанието на образовани и опитни хора, дори да не им се иска да приемат действителността, каквато е. Добрият управленец, особено ако има научна подготовка, трябва да види, разбере и приеме реалностите, без да изпада в състояние на интровертност на духа (каквото и за означава това сложно словосъчетание). Иначе изпада в ситуацията на щрауса, но на този в зоологическата градина, над чиято клетка имало надпис: Моля, не плашете птицата, подът е от бетон!
Александър Маринов
