Г-н Хърсев, как си обяснявате вълната от недоволство, която през последните няколко месеца се надигна срещу фирмите, предлагащи бързи кредити?
-Обяснението е много просто, когато се вземат парите, има пълно щастие, длъжникът щрака с пръсти. Но когато кредиторът започне да си прибира парите обратно и длъжникът не може да ги върне, обикновено се стига до принудително събиране. Тази процедура винаги е много неприятна и предизвиква писъци от страна на длъжника. Стигне ли се до натрупване на подобни случаи, особено когато някои от тях са свързани с принуда и дори насилие, за каквото четем в различни публикации, неминуемо се стига до социално напрежение.
За какви суми става дума, когато говорим за бързи кредити?
-Появиха се информации, че общият им размер е 2 млрд. лева. Но това според мен са вземанията на целия небанков финансов сектор, в който влизат не само компании за бързи кредити, а и например лизингови дружества. Лично аз смятам, че вземанията специално на фирмите за бързи кредити или както е общоприетото им по света наименование – фирми за касови кредити, са около 200-300 млн. лева. Това също обаче е немалка сума.
У потърпевшите остава усещането, че тези фирми за касови кредити съществуват единствено у нас?
-Не е вярно. Те съществуват много отдавна и във всички държави, където има финанси. Само че в развитите страни техният бизнес не е толкова голям и не му се отдава такова значение, каквото явно има у нас. Още преди няколко месеца в няколко публикации обясних, че услугите точно на тези компании за касови кредити са една от най-древните и най-оспорваните форми на лихварство.
Светият евангелист Марко е нарекъл тези лихвари в писанията си живодери. Защото те дерат живо месо. Това не е нормалният банков заем, при който се предполага, че кредиторът дава на клиента едни пари, за да ги вложи в едно продуктивно предприятие, което ще донесе повече пари и те ще бъдат разпределени между длъжника и кредитора. Това е дефиницията за кредита, било то банков вътрешно фирмен или някакъв друг. Докато при бързите заеми, предоставяни от лихварите, няма такова нещо. При тях е ясно, че от този заем нищо няма да се произведе. Нещо повече, обслужването му ще доведе до намаляване на финансовите натрупвания на получателя на заема. Ето това е живодерското при него.
Да, може и нищо да не се произведе, но нали с този заем ще бъдат купени стоки и услуги, които някой друг ще произведе? По тази логика, не означава ли, че дори и чрез него, благодарение на потреблението, се стимулира и производството?
– Не. Ако приемем логиката за заема, за която вие говорите, такова потребление се финансира чрез нормалните форми на потребителско кредитиране. И при тези заеми лихвите въобще не са толкова високи, колкото при финансирането, което предлагат дружествата за бързо кредитиране. При тях става въпрос за следното – клиентът взема едни пари, за да изкара до заплата или до получаването на следващия си доход. И вече от този доход ще плати една голяма сума на кредитора за това, че му е дал пари. Ето това е класическата форма на лихварството.
Тази същност на фирмите за касови кредити прави ли бизнесът им криминален?
– В никакъв случай. Но прави обществото много чувствително към този вид кредити, предвид изключително високите лихви, достигащи до 600%, а в някои случаи и до 800 процента.
Какво е обяснението за тези високи лихви?
– Заемите, предоставяни от тези дружества, са свързани с много големи разходи. Често при тях става дума за кредити за много малки суми – между 50 и 100 лева. Да, но за да бъде даден този заем, служител на компанията трябва да отиде до клиента най-малко за да му даде и да вземе обратно документите по договора за заем. Ето тук например имаме разходи за бензин или за такси от по 5 лв. в двете посоки. Трябва да е ясно, че разходите по отпускането и обслужването на един такъв кредит са не по-малко от 20% от главницата на предоставения заем. Освен това и рисковете, свързани с редовното му обслужване, са по-високи от тези по банковия кредит и така нататък.
Доколкото знам, в много държави от Европейския съюз има определен таван на лихвите и който го нарушава, бива санкциониран. В Италия например за такива нарушения може дори да се влезе в затвора. Не може ли и у нас да бъде въведен такъв таван на лихвите?
– Таванът на лихвите няма да реши проблема. Едно такова ограничение много лесно може да бъде заобиколено. Нищо не пречи на живодера, че лихвата е 40%, а в същото време останалата част до 400% да я прикрие като такси за гаранции, такси за разходи по обслужване, разходи по принудително събиране и така нататък.
Явно говорите за различни видове такси.
– Точно така…
Не може ли тогава проблемът да бъде решен, като се сложи таван на годишния процент на разходите по такива заеми? Защото в тази формулировка се включват не само лихвите, но и таксите по кредита.
– Само че годишният процент на разходите се отнася единствено за заеми, за които се смята, че кредитополучателят ще обслужва коректно и навреме. В нито един годишен процент на разходите не се включват разходи, свързани с принудителното изпълнение по един заем.
Ще ви кажа, че има много начини за избягване на тавана на лихвите. Държавите, които са се опитвали да ги въвеждат, са претърпявали страховито фиаско. Например навремето известният мошеник и финансист Ван дер Билд създава схема за избягване именно на такива тавани на лихвите в САЩ. Формулата му е проста. Ако таванът на лихвите е 4%, а той иска да предоставя заеми при 12% годишно, казва на кредитополучателя, че вместо искания заем от 100 долара ще му даде 300 долара. Но 200 от тях ще блокира по безлихвена сметка, от която ще си прибира парите на датата на плащанията, ако клиентът не може да преведе парите в срок. Така клиентът ползва 100 долара, но плаща 4% лихва върху 300 долара. По този начин доходът на Ван дер Билд от реално предоставения заем от 100 долара вече не е 4 долара, а 12 долара, или 12% годишно.
Никой не е успял да излъже пазара с ограничение на цени.
Тогава какъв е изходът? Защото от всичко, което си говорим, дотук става ясно, че нужда от регулиране на дейността на дружествата за касови кредити има?
– Решенията са няколко. За съжаление във всичките ми разговори с представители на пресата виждам едно желание да ме питат как да се справим със симптомите. За мен много по-важно е как да се справим с причините за проблема. Когато възникне една такава ненормална ситуация като сегашната на развитите пазари, където няма сериозни рестрикции за навлизане, веднага се появяват съответните услуги, които противодействат на лавината от търсене на изключително скъпите касови кредити. Банките например започват да предлагат овърдрафти. Това обаче могат да го направят самостоятелни и независими кредитни институции. У нас тези банки са много малко. Повечето от тях са субсидиари на големи международни банкови групи, за които пазарът в България е последна грижа. И е нормално да е така.
Другата реакция може да е създаването на небанкови финансови институции като взаимоспомагателните каси. Те са класическото решение на проблема с лихварството. В периодите след войните е имало истински бум на създаването на такива каси, които да оберат луфтовете на финансовия пазар. Те се появяват заради голямото търсене на заеми, които банките не могат да удовлетворят. Така след Първата световна война се появяват кредитни кооперации или банки, разчитащи на продуктово кредитиране и погасяване.
Какво е това?
– Моят приятел Митко Ашиков го обсняваше навремето, че това е класическият Райфайзен – кредит. Това е моделът на Хайнц Райфайзен, по който е изградена Райфайзенбанк. Кредиторът предоставя на клиента заем, но не под формата на пари, а на една крава. От млякото, която тя дава всеки ден, се плащат лихвите, а ако се роди теленце, от продажбата му се погасява главницата.
Или пък кооперативите на Шулце-Делич, които са в основата на познатата ни Фолксбанкен. Това е кредитиране между занаятчии. Тъкачът дава на шивача, шивачът на магазинера, който продава, а с парите купува торове за земеделеца и така нататък. Това е едно вътрешно кредитиране, което се върти вътре в една общност производители, или така нареченият клъстер, както е по-модерно да се нарича.
Защо у нас вече не се създават взаимоспомагателни каси? Такива при социализма имаше във всяко предприятие…
– Защото от 1997-а Международният валутен фонд у нас наложи една много скована правна интерпретация за финансовия сектор. Неговата задача бе да изчисти небанковия финансов сектор, за да остане достатъчно поле за бизнес на банките, и успя. Поради това в България не е възможно да учредиш банка като кооперация. Не че законите не допускат създаването на такива институции, само че там проблемът е доколко вноската в такава кооперация трябва да се разглежда като публично влогонабиране. Защото знаете, че ако има публично влогонабиране, то може да се прави само от институция, която притежава банков лиценз, и от никой друг.
Но дори и без такива каси и кооперации в рамките на една фирма със съдействието на работодателя могат да се създадат взаимоспомагателни каси, които да финансират за кратък период от време служителите и на тях да не им се налага да прибягват до услугите на лихварите.
Други мерки срещу лихварството?
– Самите кредитни институции могат да противодействат. Пак казвам, самите те би трябвало да започнат да предлагат овърдрафти за малки суми на граждани при лихви, далеч по-ниски от тези, които събират дружествата за касови кредити.
Освен това самата държава трябва да се намеси и да противодейства на неправомерните методи, с които много лихвари си събират вземанията. Защото в повечето случаи те тормозят гражданите – заплашват ги, злепоставят ги пред съседи, колеги, лепят им стикери. Да не говорим, че има и случаи на насилие срещу длъжници.
Нужни са и законодателни действия, но не по начина, който сигурно им е хрумнал на някои невежи законотворци – да слагат тавани на лихвите. Има правни начини за други ограничения. Първо, може да се ограничи насилието, за което вече стана дума. Затова има полиция. Тя не бива да се ослушва и да пита длъжника къде е гледал и какво е подписвал, а там, където види самоуправство и насилие от страна на кредитора, го прекратява с всички разрешени от закона средства. Грубо казано, ако полицията види, че събирачът на дълговете бие длъжника, тя напълно законно бие събирача на дългове.
Второ, вземания, които са дължими, се събират по реда на принудителното изпълнение. При него законодателят може да се намеси и да каже: Не знам какво сте договаряли и кой какво е плащал. Но позволявам принудително да се събира лихва до 20% от взетия кредит. Не повече. Като дойде някой кредитор, който е предоставял касови заеми, задължавам съдебните изпълнители да събират принудително лихва, която е не по-висока от 20% от предоставения заем. За останалите суми, надхвърлящи тези 20%, кредиторът да си ги събира по друг начин, но не и да ползва държавната принуда или с насилие и тормоз.
Ето това ще има много по-голям ефект, отколкото таван на лихвите. Просто законодателят забранява да се ползва мощта на държавата, за да се мачкат кредитополучателите. И ако някой ползва насилие, държавата бие, и то много – затваря международни корпорации за касови кредити, изгонва ги от държавата и така нататък. Ето така се бори една държава с лихварството.
