Българската партийно-политическа система не само е крайно неефективна при поставянето и решаването на проблемите на обществото. Тя очевидно е неспособна и да отчита грешките си и да се самоусъвършенства. Нейните основни елементи демонстрират два типа устойчиво поведение – или ступор, инатлива съпротива на всякаква критика и окопна психология, или непрекъсната мимикрия под влияние на импулсите, идващи от задкулисни центрове на политическия инженеринг. Именно това я прави да изглежда до голяма степен обречена.
Някакво изключение – поне като възможност – ни предлага Реформаторският блок. Коалицията като цяло, отделните й елементи, постигнатите досега резултати, заявените политически цели – всичко това има много слабости, за които не е ясно дали ще бъдат преодолени. Но поне има усилия да се
правят нови неща
и нещата да се правят поновому.
Донякъде парадоксално, донякъде логично, именно новостите, които Реформаторският блок се опитва да наложи и които биха могли да му дадат конкурентно предимство, за момента очертават и най-уязвимите точки на коалицията. Може би тук е обяснението защо блокът е нерешителен и недостатъчно последователен в отстояването на реформите в самия себе си. Все още не е изградена трайна нагласа, че всеки опит за реставриране на предходни модели за консолидиране на десницата може да има само един, печален резултат.
Безспорно най-голямата новост, заслужаваща внимание, е реализирането на идеята за граждански (или по-точно – гражданско-експертен) съвет, и то не като „перо на шапката“.
Гражданският съвет
се очертава като работещ орган с няколко важни функции. Измежду тях трябва да се отбележат поне няколко – непосредствена действена намеса на експертизата при формиране на стратегиите и политиките, реално въвеждане на гражданската гледна точка, допълнителна форма на отчетност и контрол. Подобни опити в традиционните български партии са много малко и почти винаги са приключвали с превръщането на този тип органи в декоративен придатък, легитимиращ решенията на партийното ръководство. Ако инициативата се развие и утвърди, това би могло да бъде от полза не само за Реформаторския блок, но и за оптимизирането на отношенията между политиката и гражданското общество като цяло.
В същото време трудностите и вътрешната съпротива срещу превръщането на гражданския съвет в пълноценен, работещ орган, са видими с просто око. Особено ясно личи тенденцията съветът и отделни негови авторитетни представители да бъдат „изтиквани напред“ и използвани за представяне на текущи, чисто организационно-политически решения. Недоумение буди и лансираната напоследък идея (ако не става дума за недоразумение или съзнателна провокация) за отказ от автентични ръководни политически органи на коалицията и замяната им с т. нар. говорител – представител на гражданския съвет.
Слабостите на подобно решение са много и очевидни. Гражданският съвет не може да замени политическите органи на коалицията, а трябва да ги допълва и коригира. По-съществено е, че функцията на „говорителя“ е политически да представя, обяснява и защитава вече взети решения, а натоварването на експертите с подобна задача е очевидно неуместно. Опитите да се заобиколи (поне временно) лидерският проблем и изчистването на вътрешноорганизационните отношения е разбираем, но не и на цената на девалвиране на може би най-стойностната иновация в дейността на блока.
Гражданският съвет би могъл да бъде най-полезен в едно направление, в което всички български партии, в т.ч. и Реформаторският блок, са най-слаби и непродуктивни. Това е неспособността да се предложат приоритети на политиките,
които да обединяват
а не да разединяват. При това на пълноценна, съдържателна, а не на идеологизирана основа.
Става дума за няколко изключително важни и неотложни стъпки – да се очертаят най-сериозните стратегически проблеми и заплахи пред българското общество, да се аргументира необходимостта от концентриране на публично внимание и ресурси към тях, да се набележат основните инструменти за решаването им, да си инициира дискусия за постигане на единодействие между институциите, партиите, социалните общности и групи. В момента партиите у нас се грижат единствено как да задържат властта, респ. как да се докопат до нея, и затова са готови да обещават и дори да дават всичко на всеки, но без да се мисли за последствията.
Засега Реформаторският блок не е успял да представи на обществото дневен ред на подобна дискусия. Голяма част от изработваните политически послания предизвикват разделение дори в средите на самата коалиция, да не говорим за по-широки обществени среди. Една част от позициите са идеологически мотивирани или поне създават впечатление за такива. Въпреки острата реторика няма ясно отграничаване от управляващите и въобще от лошите практики на системата. Най-вероятно става дума за спазми на забавеното и затруднено дефиниране на новата дясна идентичност, но колкото и обяснимо да е това затруднение, преодоляването му започва да закъснява драматично.
Друга положителна страна на досегашната дейност на блока – способността
спокойно да се дискутира
и търпеливо да се разплитат противоречията, също може да се превърне в сериозна уязвима точка. Не бива да се подценява надпреварата с времето, която има поне три аспекта.
На първо място, това е изоставането с готовността Реформаторският блок да изгради необходимия капацитет за пълноценно участие в избори, и то не само в „сигурните“ избори за Европарламент в края на май. Вероятността протестите срещу правителството да предизвикат предсрочни парламентарни избори не е голяма, но основният проблем пред управлението са не неговите опоненти, а задълбочаващите се проблеми, динамиката на част от които е труднопредсказуема. Нека припомним, че през декември 2012 г. малцина предвиждаха развитието, довело до оставката на правителството на ГЕРБ и последвалите събития. Освен това резултатите от евроизборите могат да изиграят ролята на „спусък“, който да изостри политическата криза, а различията в позициите на двете партии, излъчили правителството, стават все по-очевидни.
Реформаторският блок видимо изостава с изграждането на една
цялостна идентичност
изразена в няколко приоритетни политики, които за намерят разбиране и подкрепа (или поне да предизвикат интерес) сред значителна част от обществото. Това би дало възможност на коалицията да играе ролята на нещо повече от статист или коалиционна „патерица“ в следващия парламент.
Забавянето в решаването на вътрешните проблеми на реформаторите има и още един негативен ефект – възраждат се опасенията, че и този път усилието за обединяване ще доведе до още по-тежко разединяване. Това може да са необосновани и дори ирационални страхове, но са част от масово-политическата реалност. Потенциалните избиратели на блока са по принцип много по-разнолики и сложно мотивирани, поради което внушаването на сериозно впечатление за устойчив напредък е от съществено значение. То обаче не може да се създаде само със заобикаляне на трудните въпроси, а най-вече с доказване на способността да се намират и прилагат техни успешни решения.
Близките месеци ще бъдат решаващи относно съдбата не само на Реформаторския блок, но и на партийно-политическата система на прехода такава, каквато я познаваме от последните десетилетия. Ако и този опит за обновяване не успее, на дневен ред идват извънсистемните решения, колкото и неясни или невъзможни да изглеждат те днес.
Александър Маринов
