На Георги Димитров принадлежи волунтаристичното твърдение, че за „15-20 години България трябва да постигне това, което други народи при други условия са постигнали за столетие“. Дали защото условията се оказаха калпави и защото народът не щеше (или просто щото такива работи не стават), но 40 години по-късно, през 1989-а, при поредната драматична обществено-икономическа трансформация страната ни си беше на същото печално разстояние от развитите държави, както и когато цитираната фраза е била изречена. И, както зло, но вярно отбелязваше един популярен тогава анекдот, и почти толкова встрани…
Сега, след близо четвърт век вървеж по божем изправната посока, и Георги Димитров, и прословутият му лозунг са в историческото небитие. Ала не са там нито социалното и политическото нетърпение, довели до тяхната поява, нито съответното политическо поведение, което ражда повече романтични стремежи, отколкото премислени ходове. Дали наистина обществото ни, без да го изрича на глас, не се самозалъгва, че е в състояние отново да прескача десетилетия, за да компенсира историческите си пропуски? И дали не сме склонни да обявим за обективни причини банални субективни недостатъци – обикновения мързел, досадната непремисленост, склонността към крадливост и чисто психологическата си непригодност за продължително усилие?
Казвам тези неособено оригинални неща поради поне две причини.
Първата е вече досадилото до втръсване повтаряне на мантрата, че живеем в най-бедната страна в Европа. Като под Европа се разбира Европейския съюз. Това вайкане звучи, меко казано, странно – страната ни е член на ЕС от седем години, кой в съюза да е по-беден от нас? Правим си компания с Румъния – както през 2007-а, както през 1989-а… Както, впрочем, и в навечерието на Втората световна война. По-назад не бива да се връщаме, щото там Румъния определено е пред нас – все пак българските хъшове обикаляха румънските градища, не румънските – българските. Тя е стара тая караница за забързано-забавеното развитие на България. Някъде през 60-те години беше станала главен и шумен повод за спор за интелигенцията, на която й бе омръзнало да бистри марксизма… Но колкото и забързано да е било българското развитие (например до Балканските войни), все не е смогвала страната ни да доближи, нежели да изпревари дори съседите си. За Европа и дума не ставало.
Та, ако някой сега си е поставил такава цел, трябва внимателно да се вгледа в цитираната в началото фраза на Димитров и да се сети какво всъщност последва след нея. А преди това е добре да я обяви, за да се опитаме да го изолираме по предвидения от медицината начин.
Втората причина са станалите притча во язицех протести.
Мнозина несъвсем безкористно ги обявиха за събитието на изминалата година. Вероятно с основание. За тяхното възникване, засилване, протичане и замиране се изписаха и изговориха толкова много неща, че не си струва да ги повтаряме. Освен, може би, съвсем схематично. В края на януари 2013-а по улиците първо в няколко провинциална града, а сетне и в София излязоха гневни хора, размахващи сметки за електричество. Дори някой да ги беше организирал, очевидно бе, че сам се е изумил от резултата. В рамките на месец шествията станаха многохилядни, исканията от гневно-социални прераснаха в политически и на 20 февруари премиерът Бойко Борисов внесе в парламента оставката на правителството. По-лесно подадена правителствена оставка е може би само тази на втория кабинет на Андрей Луканов в края на 1990 г. – тогава той чакаше развитието на синдикалната стачка на трибуната в Народното събрание… Че и евентуалните организатори на протестите са били силно изненадани от този ход, личи най-малко по това, че след оставката протестите продължиха и дори за известно време се засилиха…
През двата месеца на служебното правителство протести нямаше.
Но още в деня, в който кабинетът „Орешарски“ положи клетва, протестиращите цъфнаха пред сградата на Народното събрание. Вярно, едно рехаво струпване, но те бяха там много преди сакралния 14 юни, когато назначението на Дилян Пеевски за председател на ДАНС даде и масовост, и основание, и обществено алиби на протеста. И започна броенето – като за Гинес… И героизирането – по стар български обичай. И обяздването от заинтересуваните – по стандартната политическа логика.
Протестите ту наедряваха, ту почти изчезваха. Имаха си правилния образ и неправилния – на контрапротеста. Общо взето, отчетливо могат да се проследят и амбициите, и отчаянието на организаторите и участниците в тях. И в едните, и в другите. Те дадоха хляб и на пропагандисти, и на теоретици, и на обикновени гамени и това е разбираемо. Не чак толкова разбираемо бе единствено свенливото разграничаване и на едните, и на другите от отрочето им. Иначе патетично го венцеславеха, без дори да опитат да го обяснят. Което е подозрително, освен ако отрочето е било кръстено още преди да се роди и нищо за обясняване нито е имало, нито има.
И така до петък, трети януари тази година, когато в новините на една телевизия обявиха прощалния протест на българите, дошли си от чужбина за празниците, и ни казаха, че ще покажат картина от лятото. А сетете се защо!
Така или иначе в речника на изминалата година пропагандата успя да съедини в едно думите протест и гражданско общество. Ала те не са едно и също. Иначе и бунтът на Ивайло можем да пришием към гражданските прояви. С цялата му историческа обреченост.
Удивително е доколко това, което смятаме за обществено мнение, е податливо към илюзиите на собствената си пропаганда. Ние сме най-бедни, ние сме най-нещастни, ние сме последни по раждаемост, ние сме първи по емиграция, ние сме… Нито едно от тези неща не е вярно. Ние сме българи, чиято съдба неочаквано и всъщност щастливо пое в последните години по един добър път. И от нас зависи да не прогоним птичката от националното рамо. С мързел, с нетърпение, с лукавство, с враждебност, с подозрителност. Това са все човешки качества, мнозина ги имат. Но когато се превърнат в доминанта на обществения и държавния живот, те се превръщат в заплаха.
Какво ще кажете?
Красимир Цанков
