Неусетно президентът Плевнелиев се приближи към средата на мандата си. Определението е подходящо не само заради бурните процеси, които неизбежно изтикаха институцията на втори план, но и заради прекалено предпазливата и дори безлична линия на поведение, към която се придържаше държавният глава. Колкото и да звучи парадоксално – дори когато вземаше страна в текущите политически събития и даваше повод да го обвиняват, че вместо обединител е „разделител“.
Би било невярно и несправедливо да се твърди, че Росен Плевнелиев не е напреднал в усвояването на трудната (и доста неясна в конституционно, институционално и политическо отношение) роля на българския президент. В редица случаи той демонстрира умение за адекватна реакция, макар че невинаги успяваше да я мотивира достатъчно убедително. Създава впечатление на умерен, добронамерен и възпитан човек, който (дано не го урочасам) не се опива от видимите и особено задкулисните атрибути на властта. Опитва се да бъде обективен и безпристрастен (отново все още) в разбираемите рамки на предпочитанията и бекграунда си. Видимо предпочита подкрепата и съветите на едни вместо други делови, медийни и академични кръгове, но без да се е превърнал в запалянко. С една дума, на фона на редица други екземпляри от българската политическа фауна президентът стои приемливо.
Нямам намерение да коментирам някои забележими пропуски или гафове на Плевнелиев през изтеклата година не защото някои от тях не заслужават обективна критика, а защото по-важно е да се съсредоточим върху прозиращите контури на политическата философия, визията и стила на държавния глава. По-конкретно – на един основен, имащ потенциално силно отражение върху нацията и държавата дефицит. Знаем, че някои черти на манталитета и поведението трудно се променят, но нека не предопределям по-нататъшния ход на събитията и на еволюцията на Плевнелиев.
Този видим дефицит е свързан с
ограничеността на анализите и оценките
от които се ръководи президентът. Плевнелиев беше и остава от хората, които се чувстват дискомфортно, когато трябва да съобщават лоши новини или да предупреждават за грозящи заплахи. За един политик това е разбираемо, тъй като изричането на болезнени истини веднага поражда очаквания за работещи решения. Когато не назоваваш нещата с истинските им имена, не поемаш отговорност за трудни и непопулярни стъпки. Хрема се лекува по-лесно от пневмония и, за разлика от втората, често минава от само себе си.
Но, за разлика от обикновените хора и дори от стандартния модел на партийния политик, президентът като държавник (ако е такъв) носи на плещите си друго бреме. Конституцията неслучайно му е дала по-дълъг мандат и го е освободила от редица тегоби на политическата „злоба на деня“. Българският президент има една голяма възможност (въпреки че досега не сме я видели реализирана в достатъчна степен) – да бъде визионер, да провижда и оценява бъдещия ход на събитията и да ги обсъжда с обществото, без да е принуден да калкулира конюнктурните политически ползи и вреди.
За съжаление, поне засега, Росен Плевнелиев е много далеч от поемането и реализацията на подобна мисия. Той видимо бяга от големите, дългосрочни и наистина застрашителни проблеми на нацията и предпочита да се взира в подробностите на настоящето. Дори когато се опитва да засегне стратегически въпроси, го прави по начин, който ги опростява до някакви моментни аспекти – тук и сега, без чувство за динамика и перспектва.
Примери, уви, достатъчно както във вътрешната политика, така и във външнополитически план. Да речем, не виждайки или
пренебрегвайки дълбоките системни фактори
на политическата и обществената нестабилност, е склонен да я сведе до взаимоотношенията между Бойко Борисов и Сергей Станишев. И дефинира проблема в това, че за пръв път „допускаме в демократичната история в България едно нетолкова демократично действие – да допуснем да се сблъскат един с друг, да изгорят всички мостове помежду си, да не могат да се гледат, да се чуват от парламентарната трибуна“. Едно, разбира се, неточно и повърхностно определение – не само защото не е за пръв път, а защото днешната конфигурация на отношенията между лидерите, партиите, парламентарните групи е продукт не на субективна лоша воля, а трайна дегенерация на партийно-политическата система и механизмите за селекция на елитите и ръководителите.
Друг пример е доста опростеното разбиране на отношенията политически партии – гражданско общество и поставянето на някаква едва ли не непроницаема преграда между тях. Това също е невярно – и по принцип, и особено в условията на България, където неправителственият сектор и всеки опит за еманципиране на инициативата на гражданите веднага се поставят под партиен натиск, контрол и финансова зависимост. Не всяко гражданско начинание се оказва обяздено, но се пропуска най-важното – да се използва гражданската енергия за градивни общи цели, а не в изгода на един или друг политически субект. Така стана с партийното обяздване на протестите през февруари 2013-а – стремежът да се извлече изгода бързо изсмука енергията на гражданската съпротива след изборите през май.
Несъмнено една значителна част от исканията на обществено активните граждани през последните месеци е движена от чисти, партийно неангажирани мотиви. В този смисъл заслужава приветствие разбирането на Плевнелиев, че като „президент обединител съм длъжен да застана зад всяко смислено искане на моя народ и да се опитам да го вкарам в дневния ред на институциите“. Но не само е рано Плевнелиев да говори за „своя“ народ, който
съвсем не е единен в смислените си искания
Част от протестиращите граждани основателно настояват за оставка на правителството, но го правят, защото искат на власт да дойдат партиите и политиците, на които имат доверие (ГЕРБ, Реформаторския блок, ФНСБ или някаква комбинация от тях). Това е смислено и легитимно искане, но е политическо, а не гражданско по същността си. Това е искане, което остава в рамките на системата, тъй като вярва, че тя може да работи по-добре, ако на власт са „нашите“, при все че до вчера те са правили същото или почти същото.
Една значителна част от протестиращите, независимо дали се бунтуват на жълтите павета, или в душите си, искат съвсем друго – коренно преобразуване на системата, цялостно прочистване на политиката от доказано неспособни и амортизирани личности и организации, операция „Чисти ръце“, която не се свежда до това, някой да си умие ръцете с друг, а до смяна на механизмите, които днес допускат масово нечисти ръце да бъркат във властта и да се разпореждат с обществените блага в свой интерес и за сметка на народа.
В това отношение обаче Плевнелиев изведнъж заема позицията на страж на системата. Независимо от своите силни (и верни констатации), че ако не бъдат подкрепени исканията на гражданите за морал (което означава нов начин на правене на политика), „историческият шанс ще се превърне в исторически срам“. Президентът показва, че не може или не иска да види истинската причина за
огромното, разяждащо недоверие
към политиката, институциите и изобщо към публичния живот. Според него „гражданите подават ръка за промяна и реформи“, но истината е съвсем друга – значителна, може би вече преобладаваща част от обществото не иска дори да се докосне до днешните елити. Ръката е протегната не за здрависване, а за да посочи изхода.
Според Плевнелиев е „мит, че е необходима коренна промяна на системата и рестартиране на държавата и още много подобни ефектно звучащи решения“, които определя като много опасни, защото смята, че това означава нова доза революции, месии и популисти. Решението, по неговото мнение, се свежда до „простата думичка – работещи институции“.
Философията е добре позната и чудесно формулирана още от Хашек – умерен прогрес в рамките на закона. За съжаление (или за щастие) този подход отдавна не работи в България. Тези необратимо лишени от доверие партии и политици, грижещи се единствено за своя интерес, няма как да възстановят доверието в институциите и да ги направят работещи в интерес на обществото. Обратното означава – умишлено или неволно – да се крепи статуквото, вече заплашващо съществуването на нацията в обозрим хоризонт.
С други думи, на президента все още му предстои да направи съдбовния избор на чия страна да бъде – на страната на „своята“ политическа класа или на страната на „своя“ народ. Бъдещето ще покаже къде трябва да се поставят кавичките.
