Границата между пушилката от етнически нападки и припламването на омразата е много крехка. А пределът между търпимостта и враждата – още повече. Особено ако омразата се проектира на верска основа.
„Щом хората започнат война, Бог е първата им жертва“, твърди блажени Августин. С тези мъдри думи искам да започна едно сухо юридическо тълкувание на проблема, който се появи у нас през последните месеци. На Балканите, където живеем повече с история, отколкото с литература, животът показва, че по-често посягаме към барутницата, отколкото към перото и анализа. И повече разчитаме да наложим собствената си правда, вместо да я постигаме чрез общопризнати средства, като например съда.
Кой и защо – това са въпросите, на които сме длъжни да си дадем отговор, преди да седнем да пренаписваме историята, преди да реституираме или заличим „османския период“, може би не е зле да изясним за какво става дума. Срещу каква част от сънародниците ни негодуват и какво се опитват да си възвърнат друга част от тях.
В началото на XV в., непосредствено след като завладява Балканския полуостров, Османската империя обособява тук свой огромен фонд от държавни земи. Но веднага да подчертаем, че става дума за завоювани земи, които преди това са принадлежали на други – на живите по тези земи владетели, аристокрация, църкви. Вера Мутафчиева в задълбоченото си изследване „Османска социално-икономическа история“ твърди, че на практика земите на Османската империя са били разделени на три: първата част – „мирие“ или „мемлекет“- са били земи на държавата или на фиска, чрез които султанът е поддържал своето управление и централната власт. Втората част – под формата на поземлени участъци (ленове), се е раздавала на редовите военни (спахии или тимариоти). Тези земи не се продавали или наследявали, докато ползващото ги лице е на редовна военна служба. И в третата част попадат нашумелите днес „вакъфи“ – имоти, дадени като жест на благотворителност или с религиозни цели“. Така на територията на днешните български земи се формирали голям брой вакъфски села със съответната вакъфска рая (над 180), от които близо 40 са в Пловдивско, а други такива села били Ябланица, Мездра, Дряново, Горна и Долна Оряховица, Лясково и т.н.
За да стане ясно съдържанието на вакъфа, ето неговата дефиниция: „Завещание за вечни времена на имот или имущество, чиито приходи трябва да бъдат употребени за благотворителна цел“. Става дума най-вече за имоти в чертите на градовете и селата, за да бъдат строени и поддържани джамии, ханове, медресета, кервансараи, мостове, чешми, водопроводи.
Завещателят на вакъфа съответно е определял каква част от приходите да бъдат отделени за строежи или ремонти, каква – за храна на бедните, каква – за натрупването на средства. Толкова за историята.
Въпросът сега е
защо тези „вакъфи“ ни изправиха сега едни срещу други?
Историята е винаги рамка, в която се вписва днешната реалност. Ясно е, че по един начин е изглеждала подредбата на българските земи след завоеванието им от османците (XIV-XIX), по съвсем друг – в периода на Първото или Второто българско царство. А още по-различни са нещата след 1878-а, 1907-а. Или след 1944 година.
А още по-важни за отбелязване са събитията след раждането на съвременна Турция под ръководството на Кемал Ататюрк. Защото, ако за рождената дата на Османската империя има различни версии, то смъртта на империята има точна дата и тя може да бъде изписана на надгробната й плоча – 10 август 1920 година.
Севърският мир, подписан, от една страна, от Османската империя, и от друга от Франция, Италия, Япония и Великобритания, бележи края на Първата световна война за Османската империя, както и края на самата империя. Субекти на договора са Кралство Хеджаз, Армения и Османската империя. Основните клаузи в договора са териториални, военни и юридически. Териториалните клаузи са свързани с разделянето на османските територии между победителките.
Франция получава Ливан и Сирия, а Дулкадир и Киликия остават под френско влияние.
Италия получава като зони на влияние Тарс, Анталия, Кония и части от Централен Анадол, и получава потвърждение за прякото присъединяване на Додеканезите към своите територии.
Армения получава Ерзурум и земите около езерото Ван, заедно с областта Трабзон.
Гърция получава Източна Тракия заедно с Егейските острови и под формата на зона на влияние – областта около Измир. След изтичането на пет години в областта се предвиждало да се проведе референдум, който да определи дали територията да стане част от Гърция, или да остане в Османската империя.
Великобритания получава Палестина, Трансйордания и Ирак и части от Кюрдистан като зона на влияние.
Босфорът и Дарданелите са демилитаризирани и предадени под международен контрол. Договорът предвижда и референдум сред кюрдите, който да определи бъдещето им. Референдумът така и не е проведен заради разногласия сред самите кюрди.
Военните клаузи предвиждат намаляване на османската армия до 50 000, разрешават запазване само на седем бойни кораба и три торпедни лодки и забраняват на Османската империя да разполага с военновъздушни сили. Освен това се създава съюзническа контролна комисия, която да следи за изпълнението на военните клаузи.
Юридическите клаузи предвиждат Османската империя да предаде на военен съд всички лица в своята армия, отговорни за престъпления срещу човечеството и нарушаване на военните устави спрямо цивилното население. Това искане важало за всички територии, които били част от Османската империя към 1 август 1914 година.
Армения и Хеджаз получили международно признание в териториите, предвидени от договора. Мустафа Кемал Ататюрк
национализира всички религиозни вакъфи в Турция
и създава Дирекция по религиозните разпоредби. Вакъфите, останали в пределите на вече разпределените територии, минават в патримониума на съответните държави. По този начин в България редица вакъфи на Османската империя са одържавени или предадени на общините.
Главното мюфтийство си е имало собствена юрисдикция като българска религиозна институция с управление, имущество и дейност след 1949-а. Комунистическият режим одържавява имуществото на религиозните общности. Но реституцията им е била осъществена от Главното мюфтийство по време на действието на закона „Лучников“ и Закона за вероизповеданията от 2003 година. На това основание са възстановени над 870 000 дка земеделски земи, над 450 000 дка гори, огромна покрита собственост в градовете и възможност по давностно владение да се издадат нотариални актове на действащите джамии, които към момента са 1500. От тях само около 340 са новопостроени.
Този преглед показва, че историята не е уютен пристан, тя е капан, ако се ограничим само с една времева рамка. На всеки разумен човек би трябвало да му е ясно, че един исторически период неминуемо зачерква друг, независимо дали на някои им се иска, или не им се иска да е така. Всичко останало е въпрос на сръчност, с която някои адвокати могат да вадят до прималяване вакъфски грамоти. Срещу което на свой ред адвокатите на Светия Синод на Българската православна църква биха могли да извадят прочутата дарствена грамота с хрисовула на цар Иван Шишман, с която цялата Рила планина се отдава на Светата рилска обител, а десетки манастири или църкви могат да предявят претенции за земи и сгради, доста от които със сигурност са в домена на Мюсюлманското изповедание.
Законът не е арбитър в историята
той е регулатор в настоящето. Ето защо уреждането на тези спорове предполага търпимост, а не конфронтация. И не би било зле страните в спора да приемат някои аргументи на разума.
Главното мюфтийство в България също трябва да премисли какъв е неговият истински, а не конюнктурен интерес. Дали то действа, водено от желанието да си възвърне молитвени домове, които като паметници на културата изискват изключително много средства за поддръжка, или в основата на тези близо 100 иска за връщане на бивши вакъфски имоти се крие желанието за придобиването на османски имоти като негов собственик и правоприемник. Тук именно се натъкваме на балкански парадокс. Главното мюфтийство се отказва от иска, заведен с правно основание „доказване на правоприемство“. От своя страна политическата партия ДПС се проваля със законопроект, в който думата „иск“ се заменя с „искане“, затова пък независимият български съд в охранително производство мотивира тази липсваща в закона правна теза и като факт главно мюфтийство взима в наследство „вакъфа“ на османската държава.
И въпреки че в днешни времена дори турската държава се въздържа в международен план да се отъждестви с прекратилата съществуването си Османска империя, български съд (решението на съдия Николай Марков по ф.д.1669/2003 г., произнесено на 4 юни 2013-а) намери връзка и реставрира това правоприемство на Главното мюфтийство. Оттук получи енергия и финансовият, и политическият устрем на управленците в Анкара да приветстват тези показни процеси, които ще породят и съществения юридически прецедент на Балканите: не да се реституират, а да се реставрират османски имоти. Затова в обществото отеква чувството за несправедливост, че нещо нередно се върши, но е много, много гъста мъглата на взаимоотношенията между магистрати, депутати, консули и задкулисни олигарси. Ако потърсим здравата логика на прагматичната суха магистратска мисъл, ще видим, че съдиите имат цялата власт и съвест да решат казусите по закон и това правят в Добрич, в Монтана, в Берковица, Видин, Хасково, Кюстендил, Стара Загора, Враца, Пловдив и Дупница. Засега са изписали всеки минимум по 20 страници мотиви към отказа си да признаят претенциите на Главното мюфтийство. Това са съдии от окръжните съдилища, които не са поблазнени от мисъл за бърза кариера, затова преминават през вратата на закона, а не през полето, както често се случва в такива „горещи“ случаи, и остават в кариерното си развитие на ниво обикновени магистрати, без обещания за шеметни кариери. Защото точно такава й се случи на съдията, постановила връщането на Куршум Джамия – тя шеметно се озова в креслото на заместник-председател на Окръжния съд в Пловдив. А съдията Марков само за три години съдийстване премина от дълбоката провинция в Софийския районен съд, после в Софийския градски съд. А постановявайки решението си за османското правоприемство, се сдоби и с място в Софийския апелативен съд.
За компромиса са потребни малко разум и добра воля. И протегната ръка, чиято особеност е, че тя не се свива в юмрук. Независимо че ние, българите, сме изцяло убедени в собствената си етническа толерантност: щом нищо страшно не ни се случи даже след края на т. нар. възродителен процес, смятаме, че етнически сблъсък едва ли ще ни сполети някога. Ето и сега: вдига се пушилка от бомбички, летят камъни към джамия, ала всичко отминава и се оттича – всяко чудо за три дни, обичаме да повтаряме ние. Небивалите мерки в деня, в който чествахме паметта на Левски, както и споменатите бомбички и камъни, хвърлени срещу Джумая джамия в Пловдив, би трябвало да ни накарат обаче сериозно да се замислим. Ако не за друго, поне над факта, че някой отново – със свои цели, ни вкарва в един (уж невъзможен) етнически сценарий.
