Съдбата на паметника „1300 години България“ при НДК скара столичните общинари. Не звучи като новина, нали? Карат се за кой ли път, както по много други въпроси. Но до решение за железния скелет пак не се стигна. Пълна безизходица, съпоставима с тази в държавата. Просто умален модел на България в съотношение 1:1300.
Главният архитект на София Петър Диков предложи бъдещето на паметника да бъде решено с конкурс. Да се сблъскат идеите на архитектите какво да има на мястото и как да изглежда то. „Да говорим с идеи, а не със сила“, зове Диков. Ако всяко поколение рушало това, което не му харесва от направеното от предшествениците, нямало да остане нищо. Главният архитект даде великолепен пример – църквата „Света София“ в Истанбул, която османците преустроили в джамия, вместо да съборят. Отличен пример даде и шефката на червената група в СОС Милка Христова – Айфеловата кула, която парижани обявили за най-грозното нещо на света. Пък сега светът е убеден, че без нея нямаше да е същият.
Дали обаче Диков съзнава в какви дълбини навлиза, докато общинарите хвърлят емоции по този фундаментален въпрос? У нас идеи бол, блъскат се като овни. Ама така се блъскат, че накрая падат изтощени и реализацията остава за едни по-други времена.
Примерите на Диков и Христова се нуждаят от коментар. Влизайки в Константинопол, султанът е ползвал нетолкова идеи, колкото сила. И не е правил никакви конкурси за „Света София“ – просто е изтрил евангелските мозайки и стенописи и е сменил кръста с полумесец. Прости решения, без идеи и дискусии, но ефективни. Вярно, няколко века по-късно новата империя е наречена колос на глинени крака, но пък 1300 години след основаването си България е просто един скелет, с който българите и европейците се чудят какво да правят.
И с Айфеловата кула стоят по-иначе нещата. Направена е временно за панаира, но от сърце. И парижани от сърце я оценяват като грозилище. При строежа на НДК се строеше като за последно и се носеха легенди. А специално за хонорара на скулптора Валентин Старчев легендите бяха легендарни. Сега Гюстав Айфел е легенда, а професор Старчев е недолюбван от софиянци. Но не дава да правят конкурс за нова визия на паметника, понеже преди това трябвало да му възложат неговото възстановяване. Ето я разликата – Айфеловата кула е един от най-успешните френски проекти и общината едва смогва да брои печалбите си от него, а Старчев и „Московска“ 33 не изкарват и лев от шестоъгълния пето…ник. Че и бъркат в джоба на софиянци, за да продължи стърчането му.
Шансът на Старчев е творбата му да се превърне в символ на съвременна България. Националната доктрина днес е държавата първо да бъде оглозгана като скелет, за да дойде някой да я дооглозга. Иначе десните центристи с ляво минало от ГЕРБ са за конкурс, левите капиталисти от БСП не си дават руината, а ДСБ и ВМРО са за бутането й.
Междувременно Диков съобщи, че идеята за референдум по въпроса е отпаднала. Причината – хората щели да подходят „повече емоционално, отколкото рационално“. Емоцията им вече се изляла в интернет допитване и показала, че 80% от столичаните не могат да гледат шедьовъра на Старчев. Все пак не може да се отрече, че общинарите полагат някакви усилия. Преди две години заради посещението на председателя на Европейската комисия Жозе Барозу за откриване на втория лъч на софийското метро свалиха за броени дни падащите плочи от „1300 години България“, за да не утрепят някого. Оттук-насетне ще се направи нещо, само ако дойдат Путин или Обама. В първия случай може би ще спечели Старчев, във втория – столичани. А дотогава ще слушаме общинарски смехории от рода, че публичните пространства трябвало да обединяват, а не да разединяват. Има ли обаче обединяващи за българите каузи, референдумите веднага стават опасни. Защо да се пита народът, след като и 4-5 човека могат да решат дискретно и експертно какво да се прави? Ето, на предложението да се промени самото задание за конкурса така, че да не дава шанс на паметника да остане, Петър Диков отговори, че не вижда какво може да се промени в него. Каквото ни е зададено от векове, това ще теглим.
