Въвеждането на личния фалит в българското законодателство е изключително опасно начинание, защото в зависимост от закона, който ще го урежда, той може да доведе до една от двете крайности – или да се стигне до крайно обедняване на длъжниците, или грубо да се нарушат интересите на кредиторите. Много трудно би могъл да се намери верният баланс между интересите на тези две групи, особено в сегашните български реалности. Това е позицията на групата студенти по право на стаж към Народното събрание, които са изготвили сравнително проучване на производството по несъстоятелност на физическите лица, като са разгледали законодателствата на всички държави в Европейския съюз, както и на САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Швейцария и Норвегия. Резултатите от тяхната работа бяха представени в сряда – 2 април, на специална кръгла маса в зала „Изток“ на парламента, която бе ръководена от председателя на правната комисия на Народното събрание Четин Казак. Жалко е, че на това обсъждане не присъстваше „артилерията“ на „Коалиция за България“ – Янаки Стоилов, Мая Манолова, Михаил Миков и други. За сметка на това правната гилдия на ГЕРБ бе представена доста добре. На презентацията присъстваше Цецка Цачева, а в обсъжданията активно участие взеха Емил Радев и Данаил Кирилов. От другата страна на кръглата маса стояха т. нар. представители на гражданското общество и защитници на правата на онеправданите длъжници Димитрин Вичев и Божидар Томалевски.
Студентите представиха основните правила при процедурата за личния фалит, които в. „БАНКЕРЪ“ описа в предния с брой. Основните от тях са, че в повечето случаи отпада несеквестируемостта на имуществото и имотите на длъжника, изготвя се погасителен план, при който в определен период от време – три, пет или десет години, през които той е задължен всеки месец да прави вноски за обслужване на своите задължени. През този период на несъстоятелността всички приходи на длъжника са под контрола на специално назначено от съда лице – синдик, медиатор, настойник или съдия изпълнител.
Авторите на доклада специално подчертаха, че изтичането на периода, през който длъжникът е в процедура на несъстоятелност, не води до автоматичното му освобождаване от дългове. В повечето случаи това става само след изричното съгласие на кредиторите. Емил Радев зададе въпроса какво се случва с хора, които имат непогасени задължения към държавата и общините например в размер на 10 хил. лв. и към частни кредитори в размер на 50-60 хил. лева. Студентите поясниха, че в такива случаи практиката е различна. На първо място, гражданин, който е укривал или се е отклонявал от плащане на данъци, не може да се възползва от процедурата по личен фалит. Ако задълженията към държавата или към общината са натрупани поради обективни обстоятелства, те влизат в общата маса дългове, които в процедурата по несъстоятелност се изплащат съобразно одобрения от съда погасителен план. След приключването на процедурата обаче, ако останат неизплатени публични дългове, те не се опрощават. С други думи, със или без процедура по несъстоятелност, гражданите, които са нередовни платци към бюджета, не могат да се отърват от непогасени задължения към държавата.
Бе повдигнат и въпросът, ако у нас бъде приет закон за личния фалит, кой ще финансира процедурите по несъстоятелност на физическите лица. Във всички проучвани държави тези разходи са за сметка на длъжника. Но у нас на повечето такива длъжници, образно казано, и ризата от гърба не можеш да им вземеш, защото нямат такава. И излиза, че на техните синдици ще трябва да плаща държавата. За което пък по най-груби сметки в бюджета на правосъдното министерство ще трябва задължително да бъдат заделени едни допълнителни 6-7 млн. лв. годишно. Които не е ясно откъде ще бъдат взети?
От доклада стана ясно, че ако бъде приет закон за личния фалит, всички сегашни законови защити за длъжниците би трябвало да отпаднат. Те няма да имат право на собствено жилище – нищо, че може да им е единственото. Лицето, което съдът ще назначи да управлява имуществото и сметките на длъжника, ще продаде единствения му имот, а неплатежоспособният гражданин ще трябва да живее под наем, който да е съобразен с месечната сума, оставена му за харчене или да се подслони при роднини.
Вярно е, че при подобен закон може да се изпадне и в другата крайност. Познавайки практиката на парламентарните партии, не е изключено те да приемат текстове, които да ограничат до крайност възможностите на кредиторите да се удовлетворяват от имуществото и доходите на длъжника. Ако това стане, дори и платежоспособните граждани ще се замислят дали да не се възползват от опциите, които дава този закон. Точно затова авторите на доклада заявиха, че постигането на баланса между интересите на длъжници и кредитори е много сложно предизвикателство. Освен това, ако въобще се стигне до такъв закон, народните представители ще трябва много точно да уредят правния статут на лицата от едно семейство и последствията от евентуалното прехвърляне на имущество, имоти и сметки между тях. А това е материя, която може както да създаде хаос в правораздаването чрез възникване на противоречиви и дори напълно несъвместими съдебни практики, така и да взриви обществото. Ще дадем само един пример.
Хората, живеещи на съвместни начала, семейство ли са според българските закони? И какво се случва с имот или с банкови сметки, които мъжът е прехвърлил на жената, с която живее (или обратното) месец преди по искане на кредиторите му съдът да го е обявил в несъстоятелност. Тези сделки ще бъдат ли отменими в полза на кредиторите, или не? Съществуват още цяла планина правни неясноти, които трябва да получат недвусмислен отговор, ако управляващите решат все пак да изработят и приемат закон за личната несъстоятелност. И затова е редно да се замислят струва ли си да се захващат с тази задача, или не.
