Имало едно време една къща, на която пишело нещо за съединението и силата, и в нея живеели прасенца. Била известна като къщата на прасенцата.
Между тях обаче се заселили страхът и яростта. Изнервени били, на едните им тракали зъбките (от Сибирския вълк), а на другите им дзиндзикали зурличките (от Брюкселския Canis lupus).
зели тия корпулентни Божи твари да се ядат помежду си. По разни теми – кой, кой, колко, кога и откъде се е оял.
Една вечер в потайна доба на вратата се потропало грубо. Ушенцата, настръхнали – едни в надежда, други в отчаяние, заслушали се напрегнато, а опашчиците се изправили от зор.
– "Отворете!", изръмжал зверски глас отвън.
Прасенцата се скупчили от страх.
"От-во-ре-те-е-е-е-е-е!", ревнал пак пратеникът на пъкъла.
Прасенцата се дамлосали.
Трета молба-заповед нямало. Вълкът подпънал вратата с хълбок и влязъл заедно с нея при нещастната беззащитна паплач.
Прасенцата вдигнали замъглен поглед.
Тогава вълкът им се усмихнал (то усмихнат и озъбен вълк е все едно) и дружески ги поздравил:
– "Салам алейкум, ийи акшамлар, чок гюзел домузлар!"
Което, преведено на моя майчин език, би трябвало за значи: "Добър ден и добра вечер, прекрасни свине!"
Прасенцата въздъхнали облекчено: "Господ пак е българин!"
Тогава вълкът седнал по турски, изпушил едно джобно наргиле и им заговорил бащински. Казал им, че обръчите са нещо естествено, че всичко разпределя той, но че отвсякъде е гонен и навсякъде приет.
Прасенцата имали въпроси, но време за питания нямало. Вълкът им се извинил за нахлуването, пожелал им приятно лято и пак им се озъбил. Пардон – се усмихнал.
Казал им довиждане, но те така и не разбрали смисъла на това, защото той изрекъл не фразата на тръгващия си – хосча калън, а на този, които остава – гюле-гюле.
Преди да затръшне отново вратата, им заклатил закачливо пръст: "Ще ви нагледам пак. Още на 5 октомври през нощта."
А прасенцата заспали облекчени и сънували пари, което по тълковника значи ядове.
Така по нирвански завършва приказката дотук.
P.S. Нормално е, мили ми малки дечица, вълкът да не изяде прасенцата от приказката. Това е станало по религиозни причини и свързаните с тях традиции в храненето. Обаче тая работа при хората въобще не е така.
До етнически чистия православен Батак има едно също така етническо чисто мюсюлманско място – село Нова махала. Като наближи Коледа, на тия от Нова махала много им се прихожда до Батак. И оправдават честите си гастроли с това, че ходят за "баташко сирене". Което на моя майчин език се нарича чисто и просто, тихо да не ни чуят, "сланина".
Така че, умната. Видяхте какво стана с онова, червеното прасенце, дето се целуваше публично с Вълка, извън къщичката, на някакъв мост, нали?
Чавдар Цолов
баташки зет
