След кратък период на размяна на закани като улични хлапета („Знаеш ли, като ти дам едни избори веднага?! – А ти знаеш ли аз, като ти дам едни избори по-веднага?!“) партиите подозрително се укротиха. Започна едно отлагане на „консултациите за определяне на дата за изборите“ от петък за вторник и от вторник за петък. По инерция се говори за „избори в най-кратък срок“, но все по-силно се чуват и други аргументи – от влошената икономическа и финансова ситуация, през бедствията до разни висши европейски съображения.
Възможните обяснения са няколко. Първото засяга настъпилото след изборните емоции отрезвяване и налагането на по-реалистични преценки за състоянието на основните конкуренти и перспективите за
най-вероятната конфигурация на силите
след едни бързи предсрочни избори. Въпреки воинствените декларации е ясно, че всички имат сериозни проблеми (едни по-лесно, други по-труднопреодолими ), които бързите избори няма да решат, а може би и ще влошат. Най-видимо е задълбочаването на кризата при БСП, особено умопомрачителното решение на Сергей Станишев да замине за Брюксел, при това без да напусне председателския пост. В сегашната ситуация бърза смяна на ръководството е невъзможна по редица причини, а ако отиде на избори в това състояние и с това ръководство, левицата е заплашена от катастрофа. На „Позитано“ наистина „ще изровят земята“, за да отместят вота колкото е възможно по-далеч във времето, но не заради някакви държавнически съображения, а просто за да се опитат да излязат от тежкия политически нокдаун.
За „Атака“ дори не си струва да се коментира – Сидеров и обкръжението му са изпаднали в ступор и не е ясно кога и дали въобще ще излязат от него.
Въпреки дрънкането на оръжия в ГЕРБ сигурно има хора, които по някакъв начин успяват да внушат на Борисов, че клишето „бихме ги с много“ не отразява истинското съотношение на силите и че дори да спечели едни бързи избори в навечерието на зимата, партията ще се сблъска с големи трудности при съставянето на каквото и да било (да не говорим за стабилно) правителство.
Дори ДПС, които имат известно основание да твърдят, че са разширили зоните си на влияние, би трябвало сериозно да се замислят над риска при едно или повече следващи управления да останат извън властта. В случая се изправяме пред парадокса, че превръщането на ДПС във все по-ефективна корпорация за консумиране на власт залага и най-големите заплахи пред бъдещето й. Оттегляйки неочаквано подкрепата си за кабинета, движението постъпи тактически правилно, но само влезе в стратегически капан – оттук нататък всеки кандидат за власт много внимателно ще преценява дали и как да си партнира с Доган, Местан и компания.
В известен смисъл това вразумяване на партиите е положителен знак, тъй като много от тежките политически грешки у нас се правят заради погрешна оценка на силите, самоцелен стремеж за доминиране и непомерни лични амбции. Но, както се казва, твърде добро е, за да е истина, или поне, за да бъде основната обяснителна причина за укротяването на порива за бързи избори.
Слуховете (в които сигурно има известна доза истина), че се пробват договорки за някакво
„правителство на съгласието“
излъчено от „голяма коалиция“ в рамките на действащия парламент, могат да означават, че елитите са решили да изпробват още една маневра да запазят целокупната власт с някакво частично преразпределение на изгодите. Сигурно има стари влъхви, които нашепват „разумната идея“, че вместо истинска война, ще бъдат достатъчни няколко каскади и умел пазарлък. Колкото и да са контролирани, изборите все пак носят някакъв риск и не е сигурно дали в един момент обществото няма да „избухне“ по непредвидим начин (дори една ограничена по ефект процедура като преференциалното гласуване показа, че са възможни „неприятни“ изненади).
Познавайки манталитета на днешните български политици, не би било изненадващо те да си въобразяват, че все още държат здраво юздите на обществото. Откровено казано, независимо от вероятните сериозни последици, може би е най-добре те да се опитат да направят тази глупост – да се държат докрай като рак на бързей. Това сигурно ще рестартира процеса на радикализиране на обществените нагласи и ще създаде условия за такава масова политическа активност, която би прекроила съществено политическия ландшафт. Както вече е ставало дума, проблемът на българската политическа система не е невъзможността да се постигне съгласие (съглашение) между партиите, а разрушаването на обществения договор между обществото и политиците, тоталното делегитимиране на елитите и заради тях – на институциите.
Едно обстоятелство, което прави малко вероятен подобен водещ мотив и сценарий на събитията, е, че в повечето партии се засилва усещането за застрашеност в рамките на статуквото. Макар и по егоистични подбуди, засилват се позициите на кръговете, които настояват „нещо да се промени“, за да се изпревари катастрофата. Едва ли подлежи на съмнение, че изнервеното и силно стресирано от поредица събития общество ще реагира бурно на всякакъв опит да се ревизират договореностите за предсрочни избори. Освен ако, не дай Боже, не настъпи някаква много сериозна криза. Можем само да се надяваме, че деградацията на елитите не е стигнала дотам, че да я предизвикат съзнателно, но много вероятно е да я предизвикат неволно, опитвайки се да „клатят лодката“ за някаква конюнктурна изгода.
Изглежда, че основната причина за протакането на началото на „плавния преход към политическа стабилност“ е в усилията да се преконфигурират някакви големи интереси.
Нещо става под повърхността
нещо непублично, свързано с разделянето и прекрояването на контрола над големи ресурси, и това не вещае нищо хубаво за страната. Защото, както показват и последните корпоративно-политико-прокурорски конфликти, българските елити не умеят не само да се кооперират, те не са в състояние и да се разделят цивилизовано.
Няма съмнение, че зад конфликта между две личности стои началото на разкъсване на сговора между олигархически кръгове, господствали през последните поне десет години. Днес и при наличната информация е трудно да се каже какво и защо не успяха да разделят, но, изглежда, „разводът“ е в напреднала и необратима фаза. Истински важният въпрос е каква цена ще плати обществото за тази раздяла? Защото последните седмици показаха, че такъв тип сблъсъци могат да предизвикат значителни „косвени жертви“, за които враждуващите страни не дават пет пари.
В случая отново става дума за запазване на статуквото, но не на политически представително равнище, а на равнището на базисните зависимости, кристализирали в хода на прехода. Напълно вероятно е цели сегменти от партийно-политическата фасада да бъдат жертвани, за да се съхрани „железобетонната“ конструкция на симбиозата между икономическа и политическа власт. Иначе казано, пише се сценарият за поредната имитация на „драматична промяна“, на „народна революция“, при която на обществения гняв ще бъдат хвърлени няколко виновници (истински, но не основните). А това, което ни дави в кал – в буквалния и преносния смисъл, да остане и да просъществува без оглед на интересите на обществото и въпреки него.
Александър Маринов
