Поредният – най-вероятно последният – вот на недоверие в 42-ото Народно събрание придоби особен смисъл в контекста на бурните политически събития след изборите за Европейски парламент. Основното му практическо предназначение – да потвърди или отмени подкрепата за правителството – се изпари след произнесената присъда над кабинета от досега поддържалите го сили. Екипът на премиера Орешарски си отива при всички положения – дали ще се случи след 3 или след 30 дни, няма особено значение. Правителството няма и особени шансове поне да защити пълноценно достойнството си, след като БСП (открито) и ДПС (прикрито) му стовариха вината за собствените си слаби и користни политически решения.
Това обаче съвсем не означава, че вотът на недоверие към кабинета „за провал във фискалната политика“ е безполезен и безсмислен. Напротив, именно когато изходът му е без практическо значение, се получава най-добра възможност да се види в каква точка завършва дейността на това управление и какви перспективи ни предлагат неговите опоненти, особено тези, които днес тръбят, че са безапелационни победители и „сигурни следващи управляващи“.
Да започнем с
отиващото си правителство
Ако се придържаме към официално декларираната тема на вота на недоверие и пренебрегнем дилетантското многословие на парламентарната опозиция (забъркала тюрлюгювеч от най-различни твърдения и данни), кабинетът заслужава критика именно в този план, който се представяше за негова основна характеристика и преимущество. А именно, като програмен кабинет, съставен от професионалисти, иначе казано, екип, който ще следва държавническа управленска логика, а не конюнктурни партийни желания.
Още от самото начало стана ясно, че като политически орган правителството нито ще получи картбланш, нито ще може да поеме отговорността да действа като истински програмен кабинет. Това доведе до редица действия и бездействия, които с основание му „спечелиха“ множество критици извън тесния кръг на политическите му врагове.
Тази декларативна експертност, твърде неубедително прикриваща партийна зависимост, се прояви и по отношение на фискалната политика. Вярно е, че словесните фойерверки на ГЕРБ от рода на „фалит“ и „катастрофа“ са лишени от основания и дори подсказват невежество, но проблеми в този сектор има и те не са за подценяване. Без да влизаме в голяма конкретика, по която трябва да се произнесат тесните специалисти, можем да отбележим поне две неща.
По-малкият проблем е свързан с толкова яростно раздухания от опозицията въпрос за тримилиардния външен заем, който парламентът одобри и правителството планира да вземе след броени седмици. Преди всичко не бива да се забравя, че той е част от заложените в бюджета почти 4.5 млрд. лв. заеми, които правителството поиска, за да рефинансира стари дългове и да покрие бюджетния дефицит. В този смисъл заемът вече многократно е обсъждан и дискутиран – още от внасянето на бюджета през есента на миналата година и да се поставя днес като едно от ключовите основания за недоверие е, меко казано, прекалено.
Ако в нещо управляващите сбъркаха, то е свързано по-скоро с момента, който избраха да предложат на Народното събрание да ратифицира документите по емисията на дълга. Повечето анализатори смятаха, че ранната пролет е оптимален момент за това – тогава общата ситуация изглеждаше доста по-приемлива. Един преглед на стенограмите от заседанията на правителството показва, че сред членовете на кабинета е имало такива (вицепремиерът Бобева, финансовият министър Чобанов), които са настоявали процедурите по емитирането на облигациите да започнат по-рано. Но притиснат от партиите, премиерът Орешарски наложи одобряването на документите по емисията за след изборите (вероятно, за да не бъде използвана темата в предизборната кампания). Днес е ясно, че този политически ход не помогна и предстоящото пускане на облигации на външните пазари бе употребено от ГЕРБ в политическата война срещу правителството. Също така е ясно, че ако през пролетта Народното събрание бе ратифицирало документите за емисията, сега правителството можеше да използва удобния момент на международните пазари, създаден от свалянето на лихвите от Европейската централна банка, и бързо и при изгодни условия да пласира облигациите.
По-важният и по-сложният въпрос е
какво точно се случва с бюджета
Още в началото на годината имаше лоши симптоми, но тогава опасенията бяха разсейвани с аргументите за традиционно слабия старт на приходите. Днес ситуацията е друга, налице са данни за бюджетното изпълнение за една трета от годината и по всичко личи, че дефицитът изглежда доста по-зле в сравнение с миналогодишния. И всичко това се установява през април, когато се плащат годишните данъци и обикновено се отчита голямо подобрение. През миналата година например април отбеляза над половин милиард лева излишък, с което покри повечето дефицити от предишните месеци. През тази година такова нещо няма – едва 10 милиона подобрение в дефицита през април, а натрупаните от началото на годината дефицити си останаха. Тази година вървим с около милиард лева дефицит още през първите пет месеца, така че изглежда доста вероятно при сегашната тенденция дефицитът да надхвърли значително миналогодишния. Такива опасения изразяват дори компетентни фигури от средите на управляващите, които няма как да бъдат обвинени в злонамереност. Реалните данни показват, че за първите четири месеца в бюджета са влезли едва 30.5% от заложените приходи. Влошаването е с около процент и половина, или 658 милиона лева. Тук, разбира се, огромен ефект имат средствата от ЕС, които България трябва да получи по европейски програми. Говорим за близо 900 млн. лв. за вече сертифицирани, дължими, но неплатени от ЕС средства към страната ни. При положение че тези пари бъдат преведени на България, сегашните дефицити биха се стопили значително. Само че ЕС не желае да плаща и това е факт, без значение че става дума за наказателна мярка срещу България заради двусмислената й политика по отношение на кризата в Украйна и „Южен поток“. Правителството обаче трябваше да предвиди този риск и да го „провизира“ с повишаване на данъчните приходи. Оказа се обаче, че не може да го направи, защото не е тайна, че в приходните администрации не са в добра кондиция. Големият въпрос е
защо куца фискът?
Няма как да не отбележим, че администрациите с най-големи отговорности към попълването на бюджетните приходи не само не бяха изправени на крака след партизанстването на предишните управляващи, а ситуацията още повече се влоши заради съмнителни назначения или местни промени в рамките на по-малко от година.
Впрочем, за продължаващите неблагополучия в този ключов елемент на държавната администрация реална отговорност носи не само управлението по времето на Симеон Дянков, но и в не по-малка степен – предишното правителство. Тогава днешният премиер и неговите приближени твърдяха, че при НАП и митниците има реален ръст на капацитета и обосноваваха оценките си с нарасналите приходи. Но икономическият подем отмина, дойде кризата, „оттече“ се влиянието на конюнктурните фактори и лъсна реалността – а именно, че особени подобрения в дейността и управлението на приходната администрация няма, и то нетолкова по нейна вина, колкото заради хронични пороци на политиките и политическото ръководство.
Но всичко казано дотук всички критики към управляващите, каквито и сериозни основания да има, не бива да прикриват една друга, още по-тревожна констатация. Един от най-важните – ако наистина се опитваме да бъдем демократично общество – въпроси е
готова ли е опозицията да управлява
да предложи по-добри решения, представляващи реална алтернатива и лекарство за грешките на управляващите. Този въпрос има още по-голямо, да не кажем съдбовно значение за ГЕРБ – една млада партия, с оскъден кадрови потенциал, успяла да натвори за времето на управлението си доста поразии и недоразумения.
Иначе казано – научи ли нещо ГЕРБ, докато беше в опозиция? Има ли убедителни, работещи политики? Готова ли е да се захване с реалните проблеми в истинската им сложност? В това отношение последният вот на недоверие е ярка и печална перифраза на знаменитата мисъл на Волтер, че „когато някой е глупав, това е задълго“. Елементарният, хаотичен и откровено популистки подход към един вот на недоверие по чувствителен за държавата проблем, какъвто е фискалната политика, го доказва по убедителен начин. За изминалото, макар и кратко време на опозиционен статус, партията не успя и да излъчи нови, по-убедителни политически лица, които да дадат някаква увереност, че има развитие и основания за оптимизъм за едно по-добро следващо управление.
И въпреки че кабинетът „Орешарски“ си отива, това няма да отмени една друга, не по-малко фатална за цялото общество тенденция – политическата нестабилност в страната се задълбочава и не се вижда реална надежда тя да бъде преодоляна от основните играчи в партийно-политическото статукво.
Александър Маринов
