На 29 май управителният съвет на БНБ прие решение капиталовият буфер за системен риск да бъде в размер на 3% от рисково претеглените активи на банките в страната. Буферът за системен риск се определя на основание § 8 от преходните и заключителните разпоредби, във връзка с чл.12 от Наредба №8 на БНБ за капиталовите буфери на банките. Въвеждането му цели запазване на натрупаните до настоящия момент капиталови резерви в банковата система за намаляване ефекта от дългосрочни нециклични системни или макропруденциални рискове. Буферът за системен риск влиза в сила от 1 октомври 2014 г. и се прилага към всички банки в страната.
Управителният съвет на БНБ потвърди и изискването за поддържане на предпазен капиталов буфер от 2.5% от всички банки, произтичащо от чл. 3, ал. 1 от Наредба № 8 на БНБ (от 24 април 2014 г.) за капиталовите буфери на банките. Предпазният капиталов буфер има действие от влизането на тази наредба в сила.
Предстои БНБ да уведоми за взетите решения Европейската комисия, Европейския съвет за системен риск, Европейския банков орган и надзорните органи на държавите, в които са базирани банките майки на българските кредитни институции.
В живота всичко опира до правилната преценка, в бизнеса – до риска и правилното му управление. С особена сила това важи за банковия сектор. Неслучайно откакто съществуват международни и национални банкови регулации, те са насочени именно към създаване на правила за разумно управление на риска. Но противно на всякаква логика кредитните институции, чиито най-сложни системи за наблюдение са най-развити, понасят и най-големи загуби в условия на криза. Всъщност обяснението за тези провали е твърде елементарно. Сложните и дълбоко ешелонирани системи за управление на риска – или т. нар.RCM (Risk Sistems Menegment)на практика са създадени за заобикаляне на ясните и строги регулативни правила. Международните надзорни изисквания, на които вече са принудени да се подчиняват и българските банки, пък са изработени по начин, който създава възможност за по-либерална оценка на риска. В смисъл, че в тях са предвидени огромно количество изключения от общото правило, при което оценката за определена компания, група от фирми, отрасли и дори цели региони се намалява, което от своя страна облекчава отпускането на кредити.
Не вярвате? Ето ви най-фрапантният случай. Всички облигации, емитирани от държави членки на еврозоната и до момента, по действащите международни надзорни правила, се оценяват с нулев риск. Няма значение дали купувате облигации на стабилните Германия и Холандия, на проблемните Италия, Испания и Португалия или на едва прескочилите трапа Гърция и Кипър. По тази причина голям брой западноевропейски банки, закупили уж безрисков гръцки държавен дълг, бяха изправени пред необходимостта да отчетат и изпишат огромни загуби.
Приетите нови Регламент и Директива за капиталовата адекватност уж решават този проблем, защото дават срок, в който банките да започнат да отчитат риска по държавните облигации на отделните страни съобразно кредитният им рейтинг. Както казва народната мъдрост: като се обърне колата пътища много!
Неприятното е, че и Регламентът и Директивата за капиталова адекватност на ЕС, които България по задължение трябва да прилага у нас, не само че не са в услуга на благоразумния надзор над българските банки, но дори му пречат. В смисъл, че
БНБ е принудена да занижи критериите си
по отношение на оценката и управлението на риска на кредитните институции или да прибягва до сложни регулативни еквилибристики, за да ги поддържа на сегашното ниво. Звучи еретично, но съдете сами по фактите. Преди промяната на Закона за кредитните институции, с която бяха въведени изискванията на Регламента и Директивата, бе дефинитивно ясно, че БНБ определя минималния размер на капиталовата адекватност – това е съотношението между собствения капитал на банките и общия размер на рисковите им активи. Досега се знаеше, че минималният размер на капиталовата адекватност е 12% и при необходимост БНБ може да повиши изискванията за това съотношение до 14 -16 или 20 процента. С влизането в сила на европейската Директива и Регламент правата на БНБ в това отношение вече са орязани и минимумът за обща капиталова адекватност е 8 процента.
Истинският проблем обаче е, че банковите надзори не могат да притискат кредитни институции, които отговарят на този минимум, независимо че икономическата ситуация в страната или в региона изискват например два пъти по-висока капиталова адекватност. Вярно е, че самите ръководства на банките, ако поискат, могат да поддържат и 30% капиталова адекватност. Това по принцип обаче не се случва, защото високата капиталова адекватност означава намаляване на възможностите за печалби. Така че в този случай не може да се разчита на благоразумието на банковия мениджмънт. Затова са измислени банковите надзори. Тяхна е задачата да ограничават поемането на риск от страна на банките с цел да се грижат за сигурността на вложителите.
Коректността изисква да посочим, че европейските Регламент и Директива все пак дават определени възможности на надзорните органи да увеличават изискванията за капиталова адекватност. Това може да става чрез т. нар.
капиталови буфери
Поясненията за тях заемат огромно място в европейската директива, а БНБ им е посветила цяла наредба. Условията и правилата, по които те ще се прилагат, обаче са достатъчно пространни и сложни, за да могат да бъдат обяснени в една публикация. Това, което е важно да се знае, че капиталовите буфери са пет на брой и не могат да се прилагат произволно.
Всеки един от буферите отразява наличието на допълнителен капитал, който в определени ситуации всяка банка трябва да задели, за да покрие даден процент от рисковите си активи.
Важното в случая е, че всеки от тези буфери има горна граница, която БНБ няма право да надвиши като предписание за подобряване на дейността на дадена банка. Нищо че това може да е необходимо. Например
предпазният буфер
който БНБ ще задължи всички банки да прилагат, не може да бъде над 2.5% (той изразява съотношението на акционерния капитал плюс неразпределената печалба, плюс фонд резервен спрямо общия размер на рисковите активи).
Буферът за системен риск
пък е ограничен до 3% от капитала от първи ред. Той може да бъде увеличен и до 5%, но само в случай че БНБ получи изричното разрешение на Европейската комисия. Ако буферът се налага на банка, която е дъщерна на институция от ЕС, нашият надзор трябва да уведоми регулатора на държавата, в която е банката майка. Ако регулаторът не е съгласен с надзора, въпросът се отнася за решаване от Европейската комисия и Европейския съвет за системен риск. В случай че и те не одобрят размера на буфера, казусът отива в Европейския банков орган. Ако и там БНБ удари на камък, буферът не се прилага в искания от Централната банка размер. С други думи, надзорната функция на БНБ в такива случаи е ограничена от външни фактори.
Сложно е и
прилагането на антицикличния буфер
Той ще влиза в сила, ако започне бърз ръст на кредитирането – от порядъка на 30-40%, на какъвто бяхме свидетели през 2006-а, 2007-а и 2008 г., или на отделни видове заеми като корпоративни, ипотечни, потребителски, както и на отраслеви. БНБ ще може да налага без проблеми антицикличен буфер от 2.5% от общия размер на съответните бързо увеличаващи се рискови активи, като предварително уведомява за тази мярка на интернет страницата си. В случай че реши да повиши размера на този буфер, БНБ ще трябва подробно да аргументира решението си пред Европейския банков орган.
Буферът за Глобална системнозначима институция
пък е неприложим за повечето банки в България, защото според наредбата на БНБ той не се отнася за структури, които са дъщерни на европейски банкови и финансови групи. А повечето кредитни институции у нас са точно такива. По-скоро за някои от тях може да се приложи буферът за Друга системно значима институция, който обаче е лимитиран до 2% от капитала.
Всички тези ограничения накърняват
надзорния суверенитет на БНБ
и това е много опасно, защото проблемите в българския банков сектор могат да бъдат привнесени отвън и да са резултат от общата политика, налагана от чуждестранните „майки“ на българските банки. Опасенията не са напразни, а плод на горчив опит от кредитния бум, на който бяхме свидетели в периода 2006-а – 2008 година. Тогава повечето чуждестранни собственици принуждаваха мениджърите на българските кредитни институции да водят изключително агресивна кредитна политика, като занижат оценката на риска и изискванията за платежоспособност и ликвидност на обезпеченията. Раздаваха се кредити като топъл хляб на всеки, който поиска, завишаваха се оценки на ипотекирани имоти, предлагаха се заеми в швейцарски франкове. Разпорежданията от централите бяха българските банкери да спазват единствено графика за ръста на кредитния портфейл. Целта бе да се използва максимално гладът на българския пазар за заеми, които се отпускаха при доста по-високи лихви от сегашните.
Само за сведение – средният размер на лихвата по жилищния кредит в левове през март 2007-а е бил 8.42% годишно, докато през март 2014-а той е 6.64% годишно. Средният размер на лихвата по заеми за фирми през март 2007-а е бил 9.09%, а седем години по-късно – 6.76 процента.
Чуждестранните „майки“ на българските банки разчитаха и успяха да направят огромни печалби от високия кредитен оборот и пренебрегваха рисковете от агресивния ръст в кредитирането. Освен това рязкото увеличение на потреблението, стимулирано от лесния достъп до заеми, доведе до стремително нарастване на вноса и на търговския дефицит на държавата, който в края на 2008-а достигна 20% от брутния вътрешен продукт. С други думи, освен че направиха големи печалби от бясното кредитиране, чрез него чуждестранните „майки“ финансираха производството на фирмите в собствените си държави и износаи пласирането на продукцията им в България. Става дума за всякакви стоки – като се започне от автомобили и се стигне до санитарен фаянс. Няма да коментираме какъв бе ефектът от това върху производството ни. Само ще припомним, че като дойде кризата, всички западни банки (с едно две изключения) изтеглиха рефинансирането си, предоставено на българските им „дъщери“. Така те ги оставиха да се справят сами с лавината лоши кредити, които бяха натрупани под натиска на чуждестранните централи.
С възраждането на европейската и българската икономика тази вакханалия по всяка вероятност ще се повтори. И заради ограниченията, които европейският Регламент и Директива са поставили върху надзорните инструменти на БНБ, тя много трудно ще може да я предотврати. Точно по тази причина сегашните европейски банкови регулации създават, а не решават проблеми за България. Да не говорим, че и правилата за оценка на риска, наложени на Централната ни банка от Европейския съюз, допълнително влошават ситуацията, но те заслужават отделен коментар.
