„Референдумът ще бъде оздравителен за българската демокрация. Той ще даде думата на хората и ще позволи да се чуят всички аргументи. Ще даде възможност на политическата класа да възстанови диалога с избирателите и да се бори за тяхното доверие. Доверие, което загуби през последните години“. (Из мотивите на президента Румен Радев към предложението за провеждане на национален референдум)
Предложението на президента за провеждане на национален референдум относно въвеждането на еврото през 2026 г. предизвика цунами в застоялото блато на българската политика. Значението на тази инициатива може да бъде разглеждано поне в три измерения.
На първо място, естествено, е възможността и необходимостта да се приеме обосновано решение за
момента на въвеждането на единната европейска валута.
Има различни становища дали подобно всенародно допитване е допустимо от конституционна гледна точка. По същество това е поредния опит за използване на спорни формално-юридически аргументи като инструмент, предопределящ решения, взимани с недостатъчна експертна обосновка и съмнителни подбуди от тесен кръг лица. Нито парламентарното мнозинство, нито правителството, нито преданите им медийни говорители разискват реалните проблеми и рискове (да не говорим за липсата на сериозен обективен анализ).
Всички „аргументи“ се свеждат до изпълнението на формалните (маастрихстки) критерии за конвергентност. Но те са само необходимо, но не и достатъчно условие за присъединяване към еврозоната. Това е убедително обосновано в становището на правителството на Чешката република, което преди месец – по предложение на Националната банка и Министерството на финансите – взе решение да не определя дата за въвеждане на еврото. Мотивите на чешкия кабинет са свързани с още две ключови условия за подобен важен политически ход.
Преди всичко, това е степента на икономическо изравняване на Чехия с еврозоната. Оценката е, че все още има много препятствия по пътя на страната към еврозоната, най-вече – незавършения процес на сближаване на чешката икономика, особено по отношение на нивата на цените и заплатите. Ако това е валидно за страна със силна и конкурентна икономика и здрава социална система, като Чехия, как бихме могли да приемем твърденията, че „България е напълно готова“.
Друг важен аргумент за решението на чешкото правителство е свързан със
състоянието на самата еврозона,
преди всичко – нейната икономическа нееднородност и фискалното състояние на повечето страни в нея. На тази основа изводът е, че проблемите и дискусиите относно бъдещето на еврозоната „не дават възможност да бъдат адекватно оценени бъдещите финансови и нефинансови ангажименти, свързани с влизането на Чешката република в еврозоната“.
Това е пример за цялостен, обективен и отговорен подход на институциите към един стратегически проблем, какъвто подход за съжаление българската управляваща върхушка не може, а по всичко личи и не иска да приложи.
Второто измерение е укрепването на българската държавност чрез
възстановяване на ролята на върховния суверен – българския народ.
Тук големият въпрос е кой и по какъв начин има право и трябва да вземе подобно решение и това е не само формално конституционен въпрос. Представената в парламента политическа класа и свързаните с нея икономически лобита твърдят, че въвеждането на еврото не е въпрос на национален избор, а на изпълнение на вече поет ангажимент, който бил уреден с международен договор. Например, в позицията на ГЕРБ (която впрочем бе променяна през последните дни), е заявено, че „покриването на критериите се установява от Съвета на ЕС, а не се доказва на национално ниво, дерогацията се отменя не поради искане, а при изпълнение на условията“. Тук обаче ключовият въпрос е кой и на какви основания отправя искането за извънреден конвергентен доклад, без което не е възможно процедурата да бъде задвижена в такъв спешен порядък.
Този проблем има два аспекта – принципен и специфично български. По принцип всяка суверенна държава (а България все още се води за такава) има правото да определя конкретните срокове и начини за вземане на решения, включително по международни ангажименти. Редица държави в ЕС (и то със значително по-добри икономически показатели от нас) продължават да запазват своята национална валута, и то не само на базата на експертни доказателства, а и с оглед до постигане на обществен консенсус. Обратното би било отказ от суверенитет, който е тежко нарушение на Конституцията.
Специфичният български аспект е свързан с
критично ниската степен на обществено доверие
в тези, които претендират да вземат подобно решение, без да отчитат различните мнения в страната. А това води до недопустимо ниска легитимност на повечето институции, най-вече на законодателната и изпълнителната власт. Нека припомним, че управляващите (ГЕРБ, ДПС НН, БСП и ИТН) получават на изборите през октомври м.г. общо 1 070 000 гласа, т.е. 16% от българите с право на глас и 41% от гласувалите. Но с актуалната си позиция БСП грубо нарушава обещанията, дадени в предизборната й програма, а ИТН по принцип са за референдумите. Дори да прибавим „опозицията“ ППДБ, се получават около 1 400 000 гласа, т.е. 21% от българите с право на глас и 55,0% от гласувалите. При това положение правото да се реши кога и при какви цялостни условия да се въведе еврото принадлежи на българския народ.
Накрая, третото измерение на предложението за референдум е, че то дава шанс (вероятно последен и в същото време незаслужен) на субектите от действащата партийно-политическа система
да започнат да правят политика по нормален начин
и в съответствия с публичния (а не своя частен) интерес. При масовото и дълбоко недоверие и отхвърляне на тази политическа класа това наистина е като сламка, подадена на удавник. По всичко личи, че агонизиращите останки от болната партийно-политическа система няма да се възползват от този шанс и то именно защото ги е страх от действителната присъда на народа. Това е прискърбно, но в същото време има положителна страна – ще ускори необходимите и неизбежни процеси на смяна на изхабения и вреден политическия елит с такъв, който реално поставя на първо място интересите на българската нация и държава.
