Взривът засега се отлага заради криворазбрани тесни интереси
Какъвто и оптимизъм да демонстрират управляващите политици (опозиционните разбираемо са песимисти), както и той да се „обосновава“ от някои странни социологически и експертни становища, едва ли може да се отрече, че в страната има голямо обществено недоволство. Но въпреки неговия потенциал да породи масови протести, способни да съборят всяко правителство, това не се случва.
Управляващите изглежда са убедени, че никога няма да се случи, затова вече карат през просото. Но ако бяха малко по-умни, щяха да разберат, че правилният въпрос е при какви обстоятелства днешните вяли и фрагментирани протести ще прераснат в политическо цунами.
Причините за
липсата на публично изразено решително недоволство
са много, но сред тях към момента определящи са две. Първата причина е, че независимо от множеството обективни обстоятелства, които карат хората да са гневни и озлобени, повечето българи все още се справят по един или друг начин. В допълнение повечето от тях смятат, че това може да трае неопределено време, или най-малкото са решили да продължават в този дух, докато не стане невъзможно.
За съжаление, „стратегията“ за индивидуално оцеляване се крепи изцяло на консумирането на бъдещето. Много хора теглят заеми, после теглят нови, за да връщат старите; продават къде що е останало в страната и купуват жилища в столицата и големите градове; докарват си странични доходи, не плащат данъци и осигуровки и като цяло полагат огромни усилия да надхитряват държавата (която наистина за тях е мащеха). Това не прави „стратегията“ умна или оправдана, но при всяко положение тя е естествена, при положение, че цялата ни държава днес функционира по същия начин – за сметка на утрешния ден и бъдещите поколения. Властимащите действат така, като че ли утре няма да дойде, но то ще дойде и ще донесе много проблеми на почти всички българи, включително на тези, които смятат, че са „захлебили“ достатъчно.
Днешното живуркане за сметка на утрешния ден
обаче е на път да приключи. Причините са дълбоки и натрупвани през годините, но пусковият механизъм е авантюристичното форсиране на присъединяването ни към еврозоната, без да сме готови за това. Но основната заплаха не е в сега галопиращото поскъпване, колкото и то да е болезнено за все повече хора. След влизането ни в еврозоната ние ще трябва да живеем по други правила, писани от други, а именно за прилагането на тези правила не сме готови.
Сега ни убеждават, че „попадайки в сърцето на Европа“, ще консумираме само ползи. Но ако сме в такова общо пространство, ръководено от свои правила, каква например би била логиката лихвите по кредитите да остават на днешните нива, много по-ниски в сравнение с останалите страни от еврозоната? В състояние ли са милионите български кредитополучатели, теглили заеми на воля, да плащат два или три пъти по-висока лихва и откъде биха могли да получат необходимите допълнителни доходи? Ето ви едно много вероятно затворено кранче, подхранващо днес безгрижния живот за сметка на утрешния ден.
Но има и други проблеми. Например, докога в това пространство ще търпят българската политика за субсидиране на общественото енергопотребление? Колко скоро (вероятно много скоро) ще гръмне очевидно проваленият бюджет на държавата? Къде ще е границата на поносимост на цената на непрекъснато теглените от държавата нови и нови кредити, които отиват само за запълване на дупки.
Въпросите могат да продължат, но и така е ясно, че за повечето българи и в по-голямата част от случаите
недоволството произтича от наличието на реални проблеми
и докато те не бъдат решени по някакъв приемлив начин, то ще продължи да нараства, макар че ще се проявява по различен начин. Този протестен потенциал ще се взриви, когато поради натрупването на редица причини (както външни, така и вътрешни) бъдат сериозно увредени базисни интереси на мнозинството от хората у нас и те вече няма да могат да живеят както досега. И тъй като вътрешните причини са свързани главно с порочния (користен, некомпетентен, авантюристичен) начин на управление на държавата, недоволството ще се стовари върху политическата класа, която и без това е станала омразна на хората.
Но за да повлияе на властта, недоволството трябва не само да е породено от сериозни проблеми, то трябва и да е консолидирано. Към момента, колкото и остри реакции да виждаме към управляващите, протестите остават фрагментирани и нямат допирни точки, главно защото техните
организатори и ръководители гонят криворазбрани тесни интереси.
Това обаче е на път да се промени, не защото опозиционните политици или представителите на гражданското общество внезапно ще помъдреят, а поради общите тегоби, които ще засягат все по-болезнено хората. Всички различни аспекти на лошия начин, по който се управлява страната през последните години, в края на краищата ще се слеят в цялостни последици, които ще засегнат практически всички.
Значението на протичащите в настоящия период раздробени протести, които в момента нямат потенциал да повлияят на поведението на управляващите, е в това, че постепенно изясняват, избистрят и подсилват интерпретацията на различните проблеми. Това е добре изследваният от науката процес на „социално учене“, който у нас протича мъчително бавно и неефективно, но все пак протича. Постепенно и част от политиците, и част от гражданите започват да осмислят проблемите и грешките, да се учат от тях и да ги поправят. Друг е въпросът, че нерядко осмислянето води до погрешни изводи и решения.
По същество, независимо от субективните желания, имаме нова ситуация, при която няма да е възможно повече да се имитира добро управление – ще трябва да се управлява така, че да се решават реалните проблеми. И те или ще бъдат решавани, или ще станат непоносими и тогава наистина много хора ще излязат на улицата. Затова една част от политиците вече сериозно се замислят как да избегнат взрива. Засега като че ли не могат да измислят нищо ново в сравнение с обичайното „рестартиране“ чрез предсрочни избори, при които вината се хвърля върху някоя изкупителна жертва. Сега за тази роля най-подходящи са БСП и ИТН.
На практика ГЕРБ и „Ново начало“ при едни скорошни избори могат (с оглед на ресурсите, които контролират) да спечелят заедно мандати за пълно мнозинство в парламента и
да управляват без необходимост от „патерици“.
Въпросът не е в това на кого това му харесва и на кого не, а в реалната вероятност това да се случи. Трудно е последиците да бъдат предвидени, но можем да предположим, че такъв сценарий рязко ще ускори последната фаза от обновяването на партийно-политическата система и началото на оздравяването на институциите.
Като имаме предвид пълната неспособност на опозиционните партии да консолидират общественото недоволство и да предложат работещи решения на проблемите, подобен развой ще ускори появата на необходимите нови политически субекти.
