След края на първия политически полусезон на 2025 г. се очертават два извода – лош и много лош. Лошият е, че нещата не се подобряват, а се влошават. Много лошият – че текат съществени промени, които в краткосрочен план ще доведат до болезнени последици за мнозинството от българите. Но, както ще видим в края на този анализ, вероятно сме изправени пред поредното потвърждение на народната поговорка „Всяко зло за добро“.
Първото важно събитие, белязало началото на политическата година, бе съставянето на редовно правителство. Въпреки че бе представено в светлите тонове на разума и отговорността, това извади партиите от удобната поза да се крият зад служебните правителства. След като обаче поредният странен (да не кажем уродлив) политически хермафродит стана факт, партиите, влезли в правителството, трябваше да поемат горещия картоф – да избират дали да предприемат болезнени стъпки или да продължат с имитациите, съзнавайки, че скоро по този начин ще предизвикат крах.
Възможностите за увъртане и отлагане са изчерпани.
Както се видя от последвалите ключови решения на управляващите (бюджета, правителствената програма за управление, форсирането на влизането в еврозоната), те избраха втория път.
Втората важна промяна бе радикалното преструктуриране на външния фактор – встъпването в длъжност на президента Тръмп.
Българската политическа класа се оказа в нова, много сложна ситуация. Тя контролираше нещата, докато важеше заклинанието, че избираме между Изтока и Запада. (Всъщност нямаше никакъв реален избор, а само лицемерни декларации – от прословутия „цивилизационен избор“ до клетвите във вярност на евроатлантизма.) Идеологемата рухна изведнъж, защото наред с отричания преход към многополюсен свят се случи немислимото – самият колективен Запад премина в режим на биполярност. Противопоставянето между либералния глобализъм и изгряващата идеология на тръмпизма, основана на безкомпромисно дефиниране на националните интереси в духа на реализма, предизвика грандиозно пренареждане.
Но оттук започна драмата на днешните български политици.
Те бяха принудени да направят избор и да се наредят на една от двете страни на новоиздигнатата барикада. Това не само е труден и опасен, но и абсолютно непосилен за днешната българска политическа класа избор, тъй като огромното мнозинство от нейните представители са лишени от двете основни качества, които биха им помогнали да го направят, ако не по успешен, то поне по достоен начин. Едното е способността и отговорността да изразяваш волята на народа, другото – изградени интелектуални, волеви и морални качества. За повечето днешни политици изборът сега се свежда до опит да се предугади кой ще надделее и по този начин да се спаси кожата, поради което се чудят към кого да се прилепят.
Тези неизлечими пороци проличаха ясно при третото голямо сътресение – предложението на президента Радев за референдум относно въвеждането на еврото от 2026 г. Мнозинството в парламента прояви фрапиращо малодушие, като дори отказа да се произнесе, та се наложи Наталия Киселова еднолично да свърши мръсната работа.
Българските политици не разбраха, че предложението за референдум даваше шанс (вероятно последен и в същото време незаслужен) на субектите от действащата партийно-политическа система да започнат да правят политика по нормален начин. При масовото и дълбоко недоверие и отхвърляне на тази политическа класа това наистина бе сламка, подадена на удавник. Но агонизиращите останки от болната партийно-политическа система не се възползваха от този шанс и то именно заради страха от действителната присъда на народа. Това бе поредно доказателство, че случващото се у нас е
отрицание на всякаква, дори бледа имитация на демокрация.
Защото в днешната ни политическа и управленска практика няма място за Него, Народа, Върховния суверен.
Още в края на юни, когато стана ясно, че както у нас, така и в Брюксел е взето решение България да бъде завлечена в еврозоната въпреки твърде спорната й готовност, се заговори за предизвикването на предсрочни избори. Най-сериозните аргументи в полза на този сценарий, бяха свързани с вероятното влошаване на ситуацията в страната, което се очакваше да настъпи вследствие на форсираното присъединяване към еврозоната и особено на начина, по който властта подходи към този процес. Наистина, почти незабавно цените на всичко полетяха нагоре. Но докато Борисов всеки ден си прави самореклама, как „ни е вкарал в еврозоната“, няма как да не отбележим, че Пеевски е крайно умерен и пестелив в изказванията си по тази тема.
На дневен ред е задачата да се намерят виновници, които да операт пешкира. БСП и ИТН продължават да са обичайните заподозрени.
При сегашния пълен контрол над всички институции, които имат отношение към провеждането на изборите и най-вече – при определянето на резултатите от тях, ГЕРБ и „Новото начало“ биха могли да си поставят постижимата цел заедно да имат достатъчно стабилно мнозинство в следващия парламент. При положение, че
Борисов вече няма притеснения да афишира тандема си с Пеевски,
такъв вариант на управление изглежда съвсем вероятен и ще бъде непоклатим, поне докато има лична уния между двамата.
Вече стана дума за последиците от този съюз, които е трудно да бъдат предвидени. Очертаните промени и проблеми изглеждат потискащо. В същото време се прокрадва надеждата, че в крайна сметка те ще натиснат спусъка на необходимите и неизбежни процеси на смяна на изхабения и вреден политически елит. С такъв, който реално поставя на първо място интересите на българската нация и държава.
