Първият етап след идването на власт на едно ново правителство често се разглежда под знака на метафората за „стоте дни“. Това е метафора, защото подобен срок нито е фиксиран в Конституцията или законите, нито продължителността му е обоснована с някакви рационални аргументи (защо точно 100, а не три или четири месеца?) Въпреки това практиката през първите сто дни новата власт да се наблюдава внимателно и в същото време да не бъде подлагана на остри критики по същество, е доста широко разпространена. Тук обаче са необходими две уточнения.
Първо, това неписано правило важи най-вече за професионалистите – политиците, експертите и медиите, а не за масовото обществено мнение. Мнозинството от хората нито имат необходимата подготовка, нито са готови да отлагат претенциите си за изпълнение на обещанията, поети от получилата доверие партия. В този смисъл всеки има някакво основание
от първия ден да търси потвърждение на своите очаквания,
били те позитивни или негативни.
Второ, разпространена е погрешната представа, че стоте дни са период, в който управлението може да блаженства и в същото време да е напълно предпазено от внимателно наблюдение и основателни въпроси. Този начален етап не само не е време за безделие, а точно обратното – той има ключово значение за по-нататъшното положително или отрицателно представяне на правителството. Именно през стоте дни трябва да се направят някои неща, които, ако бъдат пропуснати или сбъркани, е много трудно да бъдат компенсирани.
Първите сто дни на новото правителство (и на подкрепящото го парламентарно мнозинство) е преди всичко период, в който се оформя и налага стил и манталитет на работа, създава се необходимата организация (обусловена от ключовите елементи на предизборните ангажименти), изграждат се механизмите на координация по хоризонтала и вертикала, тества се и се утвърждава като практика комуникацията с останалите политически и обществени субекти. Реалистично е от новата власт да не се очакват бързи резултати от политиките, но оформянето и въвеждането в ритъм на специфичния начин на работа на правителството също е реален резултат, при това много важен. Ако към края на периода такъв ритмичен, последователен и прозрачен стил не е наложен, а доминират обещания и оправдания, „търпението“ на обществото, включително на собствените избиратели започва да се изчерпва.
Макар да е широко приета и полезна за първоначална ориентация в перспективите на новото управление,
метафората на „100-те дни“ има и сериозни недостатъци.
Особено в държави с тежки структурни проблеми, и обусловена от тях тектонична смяна на управляващите, сто дни са недостатъчни за реални резултати, но това не може да снеме високите очаквания. Правителството често е принудено да предприема прибързани, символични, а понякога и дългосрочно вредни действия, само за да отчете нещо пред обществото. Освен това, част от важната работа е „невидима“ и не е атрактивна за медиите. В допълнение, в българския контекст тази практика е прилагана с променлив успех поради натрупаните разочарования от политиците и критично ниското доверие в институциите.
Ако обобщим, първоначалният етап на стоте дни дава възможност за равносметка, но често създава у управляващите изкушения да се похвалят с наличие на бързи и лесни решения на дълбоки проблеми. За обществото и медиите тук има добра възможност да наблюдават първите стъпки на властта, за управляващите – полезен тест за организация, комуникация и проверка на персоналния потенциал, а за експертите – най-вече шанс да осъществят първоначален анализ на определени тенденции. Последното трябва да се разбира и като предупреждение към множеството „анализатори“ и „коментатори“, които по различни причини са склонни да прибързват с оценките и обобщенията, а после стават за резил. Разбира се, нека напомним, че не един представител на тази общност е правил заявка, че ще си скъса дипломата (ако не се сбъднат прогнозите му), но никой досега не го е направил.
Важна особеност на течащите сто дни на правителството на „Прогресивна България“ е съчетанието на
изключителна щедрост на предизборните обещания
и висока степен на персонификация на новата власт. В предизборната кампания Радев поемаше ангажиментите и обеща (почти) всичко на (почти) всички. Така стигаме до може би най-голямата трудност пред всеки управляващ и особено пред Радев за първите 100 дни – процесът на превод на предизборната реторика в управленска реалност. Едва ли може да се опровергае, че конкретизирането на щедрите предизборни обещания в реалистични политики е централното предизвикателство (и тест) на този период. Проблемът „Радев обеща всичко на всички“ не е просто политическо остроумие, а структурен дефицит, който вече започна да се проявява остро.
Защо този преход е толкова труден (особено в българския случай)? На първо място, това е принципната разлика между електоралната и управленската логика. В предизборната кампания печели този, който обещае повече на повече хора. В управлението успява този, който съумее да намери някакъв баланс между противоречивите ангажименти, включително като намери сили да се откаже от част от тях.
На второ място, преди изборите политическите лидери говорят на езика на емоциите и желанията. Премиерът и неговите министри
трябва да говорят на езика на бюджетните ресурси,
реалистичните „технологични“ срокове и правните рамки. Първите 100 дни на всяко управление подсказват доколко може да съчетае тези два езика. Реалностите бързо изправят управляващите пред необходимостта да кажат: „За това има пари, а за онова – не“.
На следващо място, посочените обстоятелства принуждават премиера, министрите и депутатите да направят изключително трудния и неприятен избор кои предизборни обещания да съхранят и кои да изоставят (макар и по правило мълчаливо). Това не може да се скрие, защото някои любими преди теми изчезват от публичния дебат, а други остават, но адресирани в някакво неясно бъдеще. Тук идва и голямото изпитание на способността за честен разговор с обществото и умението да се реагира адекватно на неизбежното разочарование на част от избирателите и горчивите упреци в „предателство“. Първите 100 дни на кабинета „Радев“ безмилостно ще разкрият, че редица групи негови избиратели имат противоречиви очаквания; конкретизацията в процеса на управление винаги означава избор, а изборът по неизбежност разделя довчера единния електорат на „печеливши“ и „губещи“.
На основата на казаното
какви ориентири бихме могли да набележим,
за да преценим бъдещата равносметка от 100-те дни на правителството? Положителни знаци биха били: публично признание, че някои предизборни обещания няма да бъдат изпълнени в обозримо бъдеще; определяне на два-три ясни приоритета, а на всички останали обещания да се гледа като желани; своевременно изработване на реалистичен бюджет и др.
Отрицателни знаци биха били: продължаващо повтаряне на предизборните обещания, без да се представят конкретни разчети, инструменти и срокове; едновременни външнополитически ходове в различни посоки; разминаващи се анонси за политики от различни министри и депутати. Особено важно е да се избегне синдромът на „скелетите в гардероба“, т.е. неизпълнението на предизборните обещания да се оправдава с „тежкото наследство“, „саботажа на администрацията“ или „външни фактори“, а не със собствените нереалистични обещания. Може би най-важният тест на 100-те дни е дали управляващите и лично Радев ще имат политическата смелост да признаят, че
не всичко обещано ще бъде изпълнено
и смирената сила да понесат гнева на разочарованите.
Основният извод, който обективните наблюдатели би трябвало да са в състояние да направят в края на 100-те дни, е дали се задейства управленски модел, основан на доказателства и рационално пресметнати ресурси, или властта се движи по опасната инерция на илюзиите и популизма. Иначе казано: дали поредното българско правителство разбира управлението като отговорност за постигане на реалистични цели, или като продължение на предизборното шоу с нови декори.
