Европейският съюз се изправя пред най-съществената промяна в политиката си на разширяване от началото на века. През последните две десетилетия процесът на разширяване постепенно загуби политическата си динамика. След голямата вълна от 2004 г., когато към ЕС се присъединиха десет държави, и приемането на България и Румъния през 2007 г., европейските институции станаха значително по-предпазливи. Финансовата криза, миграционният натиск, Брекзит и нарастващите вътрешни разногласия между държавите членки изместиха разширяването на дъното в списъка с приоритети. Руското нападение срещу Украйна през 2022 г. обаче промени стратегическата среда.
За първи път от години въпросът за приемането на нови членове започна да се разглежда не толкова като бюрократичен процес, основан единствено на изпълнение на критерии, а като геополитически инструмент за стабилизиране на европейското пространство.
Най-същественият политически сигнал дойде миналия месец със смяната на правителството в Унгария. Новият премиер Петер Мадяр поне засега изглежда, че няма да се конфронтира с Брюксел по всяка тема, като предшественика си Виктор Орбан.
В продължение на повече от две години Будапеща използваше правото си на вето, за да забавя различни решения, свързани с Украйна. Формалният аргумент беше свързан със статута на унгарското малцинство в Закарпатска област, но за мнозина европейски дипломати това беше част от по-широка стратегия за натиск върху Брюксел по въпроси като замразените европейски фондове за Унгария и институционалните спорове за върховенството на закона.
Показателно е, че сигналите за възможен компромис идват след серия от експертни срещи между новото правителство в Будапеща с украински колеги и европейските институции. Резултатът е налице – четирима дипломати съобщиха пред „Политико“ тази седмица, че Унгария е готова да се откаже от дългогодишното си противопоставяне на кандидатурата на Украйна за членство в ЕС, което ще ѝ позволи, заедно с Молдова, да започнат официални преговори за присъединяване към блока през следващите дни.
Очаква се посланиците на ЕС да са готови с позицията си за започване на преговори с двете страни до края на тази седмица, след като Украйна представи плановете си за вътрешни реформи, както и за решаване на проблема с малцинствата. След това лидерите на 27-те страни трябва да потвърдят официалното започване на процеса на междуправителствена конференция на 15 юни.
Отварянето на първия клъстер от преговорите не означава автоматичен напредък към членство. Преговорите могат да продължат повече от десетилетие. В случая обаче е важно, че ЕС ще успее да преодолее блокажа около самото начало на процеса.
Това е от огромно значение за Молдова. Макар Кишинев да получава сравнително добри оценки за напредъка по реформите, политическият подход на Брюксел досега беше двете държави да се движат паралелно. Следователно всяко забавяне на Украйна автоматично се превръщаше в забавяне и за Молдова.
Интересно е и съобщението на ръководителката на европейската дипломация Кая Калас, че нерешеният въпрос с молдовския сепаратиски регион Приднестровието, който е под руско влияние, не трябва да се разглежда като непреодолима пречка за европейската интеграция на страната. Това представлява съществено отклонение от традиционната практика на ЕС, според която териториалните конфликти се смятат за пречка за преговорния процес.
От другата страна на процеса е Черна гора. Страната води преговори от 2012 г. и е най-напреднала от всички държави кандидатки. За разлика от Сърбия, чиито отношения с Косово остават сериозен политически проблем, или Северна Македония, която многократно беше блокирана заради спорове с България и Гърция, а в момента защото отказва да изпълни условието на Брюксел и да впише българите в конституцията,, Черна гора успя сравнително последователно да изпълнява техническите критерии на ЕС. Създаването на специална работна група за подготовка на договора за присъединяване показва, че Европейската комисия започва да разглежда членството на страната като близка перспектива. Целта на правителството на премиера Милойко Спаич е това да се случи до 2028 година.
Според анализатори пренебрежителното отношение на Доналд Тръмп към ЕС, който отреди на блока второстепенна роля в преговорите за мир в Украйна и Близкия изток, както и разногласията между държавите членки, са накарали Брюксел да преосмисли позицията си за разширяването. За целта се нуждае от успешен пример, който да покаже, че процесът на разширяване все още работи.
В продължение на години ЕС беше критикуван, че поставя все нови условия пред кандидатите, без да предлага реалистичен хоризонт за членство. Това създаде разочарование в голяма част от Западните Балкани и отвори пространство за засилено влияние на Русия, Китай и държавите от Персийския залив.
Същевременно в Брюксел се оформя консенсус, че досегашният модел на разширяване е твърде бавен за новите геополитически реалности. Затова Франция, Германия и Литва предложиха идеи за поетапна интеграция на кандидатите. Вместо държавите да чакат пълноправно членство, те биха могли постепенно да получават достъп до части от единния пазар, определени европейски програми, специализирани агенции и механизми за финансиране. Това се отнася най-вече за Украйна. С население преди войната от над 40 милиона души, огромен селскостопански сектор и значителен индустриален потенциал, страната би променила съществено вътрешния баланс в ЕС и досегашният модел няма да работи.
Предстоящите решения през юни няма да доведат до незабавно членство нито на Украйна, нито на Молдова. Те обаче ще покажат дали Европейският съюз е готов да адаптира собствените си механизми в крак с времето. Защото не само страните кандидатки трябва да направят реформи, за да се присъединят, а и самият ЕС е необходимо да се промени, за да може да ги приеме.
