Оповестеното решение на Делян Добрев да се оттегли от политиката e интересно не само по себе си, а като възможен симптом за цялостното състояние на политическия ни елит, поне на този, доминирал досега в прехода. Този епизод показва дълбока изчерпаност и безизходност на системата.
Един от основните проблеми на българската политика е неспособността за реално персонално обновление. Не говорим просто за смяна на лица – през последните шест години се появиха много такива, а по-добър елит с нов капацитет и ново усещане за мисия, чиято основна задача е да преодолее тежките и хронични недъзи на системата. Писали сме много пъти за тях: липса на идеи и политики и подмяната им с личностни боричкания, бягство от отчетност и отговорност и в резултат на всичко – задълбочаващ се разлом между политическия елит и хората и критичен спад на доверието в институциите.
Иначе казано, случаят „Добрев“ не е просто личен акт, издаващ умора или пресметливост, а само малък щрих от голямата картина, отразяваща
дълбоката криза на легитимност на политическата система.
В нея се появяват нови лидери и партии, докато старите елити (не само политическият) се борят да запазят влиянието си, което задълбочава недоверието на хората.
Това, което прави впечатление, е, че си отива една фигура, която не е безспорна, но в сравнение с останалите в ръководството на ГЕРБ е доста ярка. Някои дори смятаха, че Добрев е един от потенциалните наследници на Борисов и днес укоряват лидера на ГЕРБ, че не се е погрижил да подготви свой приемник. Разбира се, въпросът не засяга само конкретната партия, той е принципен, защото българските, а и не само българските политици срещат големи трудности в сферата на приемствеността. Дори има мнения, че в демократичните системи не е редно да се очаква от лидера да отглежда и посочва своя политически наследник. Освен това,
има доста примери, че подобни опити често завършват зле.
Във Великобритания Тони Блеър първоначално се опита да наложи Гордън Браун, но след това двамата влязоха в токсично съперничество, което доведе до вътрешнопартийно разцепление и в крайна сметка до загубата на властта. Във Франция държавните глави почти никога не успяват да прехвърлят властта на любимеца си – от провала на Митеран с Лоран Фабиус до днешните мъчителни експерименти на Макрон с Борн и Атал. В Австрия бляскавият светкавичен възход на „детето-чудо“ – 28-годишният канцлер Себастиан Курц – бе последван бързо от не по-малко зрелищен провал.
По-добри резултати дава практиката в зрелите демокрации
борбата за лидерство да бъде институционализирана.
Партиите имат вътрешни правилници, дебати, форуми и редица водещи фигури, които открито се конкурират. Така нарастват шансовете за реализиране на утопичната за българските партии надежда да се формира „дълга скамейка“ – наличие на 3-4 човека във всяка област, които са публично видими, говорят смислено, имат свои екипи и са взаимозаменяеми.
Проблемът на ГЕРБ, а и на всички останали водещи партии през последните поне 20 години, е липсата не на (претенденти за) наследници, а на институционална традиция. Ако вземем конкретния пример, за всеки безпристрастен наблюдател още от самото начало бе ясно, че ГЕРБ не функционира като нормална партия – без реални вътрешни избори и механизми за здравословна конкуренция между израстващите политици. Нито една от изявените фигури на ГЕРБ, включително Добрев и Томислав Дончев не израстна в състезание с Борисов, те вегетираха в неговата сянка. Когато той започна да отслабва, те не знаеха как да се позиционират самостоятелно.
Това води до парадокс, който е валиден не само за ГЕРБ:
партията печели избори, но показва все по-слаба способност да управлява,
защото всички чакат Борисов да каже последната дума. За разлика от Меркел, която беше лидер на ХДС 16 години, но позволи в партията да има няколко крила, Борисов централизира всичко около себе си. Меркел не посочи свой приемник, тя просто остави системата да работи и когато си отиде, партията си избра Фридрих Мерц (който не беше неин фаворит).
В българската политическа традиция още от Освобождението наличието на крила в партиите често се е възприемало не като здравословно преимущество на вътрешнопартийната демокрация, а като опасен вирус, подклаждащ вождизма и фракционните борби. В условията на прехода това се превърна в тежък имунен дефицит – липсата на вътрешнопартийна демокрация стана не просто един от многото „технологични“ дефицити, а структурна причина за цялостната криза на системата. Тъй като сме изправени пред поредния шанс за обновление (дано да не стане поредният пропуснат) си струва да припомним няколко важни
предимства на функционирането на вътрешнопартийния плурализъм.
Преди всичко, крилата в партиите играят ролята на естествени „инкубатори“ на кадри и лидери, защото вътрешната конкуренция (в крилата и между тях) принуждава политиците да изграждат собствен профил. Младият политик научава, че не трябва да разчита само на благоразположението на лидера, а следва да е способен да убеди собственото си крило, да изработи позиции по ключови теми, да създаде мрежа от съмишленици. Когато партийният лидер отслабне или си отиде, крилата имат готови алтернативи. Претендентите не се появяват от нищото, те са се подготвяли години наред чрез дебати, вътрешни избори и публични изяви.
Второ, партийните крила са доста ефективен предпазител срещу популизъм и радикализация. Може да звучи парадоксално, но е истина – колкото по-жизнена е демокрацията „вътре“, толкова по-умерена е партията „навън“. Когато в партията има няколко крила, те взаимно се балансират. Радикалните идеи се пресяват вътрешно, преди да бъдат предложени на общественото внимание. Ако едно крило предложи прекалено крайно решение, другите крила веднага го атакуват и то или смекчава позицията си, или губи.
При липса на крила, лидерът е изкушен да залага на популистки послания, защото няма вътрешна опозиция, която да го възпира. И затова виждаме, че всички български партии говорят с един и същи популистки клишета („олигарси“, „статукво“, „смяна на модела“), но рядко предлагат реалистични, нюансирани политики.
На трето място,
вътрешнопартийната демокрация предоставя легитимен канал за недоволство.
В българските условия това е може би най-прагматичният аспект. Всяка голяма партия неизбежно има вътрешно напрежение – разминавания по икономически, социални, външнополитически и персонални въпроси. При наличие на крила, това напрежение се овладява вътре в партията. Хората гласуват за крилото си на вътрешни избори, дебатират, понякога губят, но по-често остават в партията, защото са чути.
При липса на крила, напрежението изтича навън – недоволните напускат партията, създават нови сродни проекти или отиват при радикални формации. Затова у нас от началото на прехода виждаме непрекъснато роене на нови партии. Това на пръв поглед
изглежда като демокрация, но всъщност е симптом на липса на вътрешна демокрация.
Ако партиите бяха позволили реални крила, тези хора нямаше да излизат да правят нови партии, а щяха да се борят за влияние в рамките на съществуващите структури.
Нека се върнем към случая „Добрев“ – той не е изолиран епизод, а потвърждение на правилото. Когато политиците гледат на партиите не като на общности от съмишленици, а като на акционерни дружества, оттеглянето на един топ мениджър е просто „текучество на кадри“. Обновяването на елита няма да дойде като осъзнато колективно действие на самия елит, а като възможен резултат от една екстравагантна хипотеза – система, създадена да облагодетелства тесен кръг от хора, да бъде реформирана от човек, излязъл от същия този кръг, но прозрял гибелната перспектива.
Дали и при какви обстоятелства това може да се случи у нас, е тема на други разсъждения.
