След „инициативата“ на Томас Лафчис да застрои огромния терен на брега на язовир „Искър“ и фалита на дружеството, сега имотът ще се търгува за едва 447 891.69 евро
Констатацията, че България не бедна държава, а просто е безумно крадена, направена преди повече от четири години от тогавашния председател на парламента Никола Минчев и преповторена наскоро от бившия премиер Николай Денков, не е нито новина, нито откритие. Последните напъни на сегашното правителство да се справи с с този проблем обаче се свеждат само до „разкрития“. А фактът, че грабежът от десетилетия се е внедрил като държавна политика е тема, която „Банкеръ“ нищи от години.
И тъй като това години наред се случваше на най-високо държавно ниво, а последици така и никога не последваха, нямаше как
този „челен опит“
да не бъде използван и от „сръчни“ бизнесмени, зулумите на които датират от близо 20 години, но напомнят за себе си и до днес.
А докато заклинанията за разграждането на мафиотизираната правосъдна система у нас, все още витаят някъде в необозримото бъдеще, времето постепенно заличава следите.
Ето защо, ние често се връщаме към скандални случаи, чийто генезис сме разработвали отдавна, но новините от бюлетина за продажба на синдиците на фалирали дружества, който министерство на правосъдието публикува, ни напомня за тях.
През тази седмица попаднахме на едно обявление, за такъв случай, чиято история „Банкеръ“ следи от години. Става дума за инвестиционното дружество „Рила лейк“ АД , създадено през далечната 2007 г., когато като съсобственици с равни дялове по това време са вписани българската компания „Си и Джи“ , собственост на холандското дружество „Сентръл Юръп груп“ и нидерландския гражданин Беренд Ван Дер Хаар.
А за изпълнителен директор е избран не кой да е , а неуморният комбинатор, който дълго поддържаше имидж на проспериращ бизнесмен – Томас Лафчис.
Още с появата си стана ясно, че идеята за създаването на тази компания е била да се привлекат подходящи инвеститори за изграждане на ваканционно селище на площ от 460 дка в местността „Татарски брод“ буквално
във водите на язовир Искър.
Лафчис очевидно беше успял да омае доста хора и да събере средства за успешно рекламирания от самия него проект, преди инициативата му да претърпи пълно фиаско, а фирмата да фалира. Ако съдим по документите по делото, протяжната сага с обявяването на дружеството в несъстоятелност се е проточило доволно дълго, тъй като делото е заведено през 2015 г. , но окончателното решение идва едва на 18 август миналата година.
Сега определеният от съда синдик на “Рила лейк” АД Веселин Банков прави втори опит да продаде 150–те дка, собственост на фалиралата компания на публична продан, след като през май ( бел.ред. когато беше обявена датата на първия търг ) очевидно никой не е пожелал да ги напазарува, макар че цената на огромния терен е определена на едва 447 891.69 евро или 876 000 лева.
Публичната продан е насрочена за 21 юли, на основание Определение от 20 март тази година, постановено по търговско дело №417 от 2015 година.
Друг е въпросът, каква минимална част от
дълговете на фалиралото дружество,
ще могат да бъдат покрити с тази продажба?!
От списъка на кредиторите на обявеното в несъстоятелност дружество става ясно, че тази сума едва ли може да покрие дори малка част от претендираните суми.
Ако съдим само от сключените през 2007 г. три договора за заем, отпуснати от холандското дружество „Белегинтсмаатс Хапей Норд Нидерланд Бехеер“ Б.В. и физическите лица Йостик Б.В. и Мердедовия Бехеер Б.В. сумата е общо …8 406 752.67 лв. Като към тях прибавим и одобрената от съда претенция на проектанта „Интермекс СД“ ООД на стойност 684 540.50 лв, общата стойност на задължението става 9 091 293.17 лв или 4 650 277.83 евро.
Тук е моментът да се върнем към историята, която “ Банкеръ“ разказа в публикацията си от далечната 2009 г. „И холандски инвеститори потънаха в язовир Искър“. Продължихме темата и по-късно – през 2018 г. с втора статия под заглавие „Томас Лафчис се опитва да „ужили“ холандските си благодетели“ , когато името му беше замесено в съдебното дело по обявяването в несъстоятелност на инвестиционното дружество „Рила лейк“ АД .
Още тогава разказахме, че по онова време Лафчис всъщност е бил истинският двигател на проекта, финансиран от холандците. Той успява да ги въвлече в инициативата си да бъде изградено екоселище буквално във водите на язовира. Според плановете на Лафчис е било предвидено на мястото да бъдат построени около 250 луксозни къщи, 550 апартамента и петзвезден хотел със 150 стаи. От дружеството инвеститор (по думите на самия Лафчис) обясняваха, че комплексът щял да разполага със собствена инфраструктура, много спортни съоръжения – плувни басейни, спортна зала, футболно игрище, миниголф, тенис кортове и яхтклуб. Предвидено било да има дори обособени риболовни зони и места за езда. Всичко това звучи като текст от рекламна брошура, в което няма нищо лошо. Стига
апетитът на инвеститорите да не се „потапяше“ и във вододайната зона
на язовира. И тъй като все пак по това време начело на дирекция „Архитектура и благоустройство“ в Столичната община стоеше човек, който не беше склонен да разрешава подобни лудости ( бел. ред. – по това време главен архитект на столицата беше Петър Диков), промяна в статута на тези земеделски земи не беше допусната и намеренията за описаните градежи бяха провалени. По това време арх. Диков беше категоричен, че промяна в общия устройствен план не може да има поради намерението имотите да се ползват за цели, несъответстващи на изискванията на Закона за водите и на поднормативните актове и на статута на язовир Искър, обявен за стратегически обект с национално значение.
В крайна сметка холандците се оказаха собственици на… ливади. Това очевидно не отговаряше на стремленията на Лафчис и през 2012-а той се оттегли от ангажиментите си към фирмата инвеститор като изпълнителен директор. Това обаче не му попречило не само да обърне гръб на доскорошните си партньори, но и да потърси друг начин да изкара малко пари, като се впише в отбора на… кредиторите.
Това става ясно от делото по несъстоятелността на акционерното дружество „Рила Лейк“, когато като основните кредитори на практика са акционерите на управляващото дружество „Сентръл Юръп Груп“ АД в лицето на шест холандски компании – „Сефара Холдинг Б.В.“, „Варверкхорст Бехер ІІ Б.В.“, „Йосдик Б.В.“, „Викуймар Б.В.“ и „Белехинхсматсхапей Норд-Недерланд Бехер Б.В.“ в чиято полза е била учредена и ипотеката на имота.
От счетоводната експертиза по делото, приета от Софийски градски съд с председател Жаклин Комитова
през 2015-а, става ясно, че
общите задължения на фалиралата компания са 14 452 649.78 лева
От тях дългосрочните заеми (предоставени от акционерите) са в размер на 8 947 628.75 лв., а лихвите по тях са 5 469 285.09 лева. Според представените в експертизата разчети в графа „други“ има записани дългове за още 35 735.94 лева.
Към групата на претендиращите да се включат в разпределението на средствата при евентуалната продажба на запорираните имоти на фалиралата компания освен акционерите попада и проектантската фирма „Интермекс СД“ ООД (предишното й наименование е „Интермекс Радев-Джалев и С-ие“ СД) , която претендира за вземане от 350 000 евро, тъй като има подписан, но неразплатен договор от 8 май 2008 година.
Но, за да си дадем сметка как всичко това е могло да се случи, трябва да се върнем още по-назад в историята на този имот и
какви са ги вършили нашенските управници през годините.
До 1997-а тези земи са държавни рибарници, които били част от имуществото на рибовъдно стопанство „Искър“. После са прехвърлени във владение на подопечната на Министерството на земеделието, но 100% държавна собственост фирма „Форел“ ЕООД. Неин управител по това време е Димитър Попов, назначен на този пост от ексминистър Венцислав Върбанов.
През 1998-а със заповед на министър Върбанов (РД 41-486 от 23 септември на МЗГАР) по формулата „преговори с потенциален купувач“ управителят Попов сключва договор за продажбата на рибовъдното стопанство „Искър“ с фирма „Йети“ ООД (тя вече не съществува в Търговския регистър) с управител Янко Попов. Та срещу повече от скромната сума от 60 360 000 неденоминирани лева „Йети“ получава рибовъдните басейни с площ 449 283 кв. м, плюс терени от 20 400 кв. метра. С други думи, всичко това е изтъргувано за по 154.24 лв. за кв. м, или по курса на БНБ за деня (10 февруари 1999 г.), когато 1 долар се е търгувал за 1721.41 лв., квадратният метър е излязъл на купувача по 0.0896 щ.долара. За цялата сделка той се е изръсил с 40 292.55 щ. долара. На 5 февруари 2001-ва вече е съставен и официалният нотариален акт за собственост на името на фирма „Йети“.
Веднага след това въртележката на собствеността върху имота се включва на изключително бързи обороти. Само три дни по-късно (на 8 февруари) рибарниците са продадени на фирма Ен и ЕМ ООД с управител Митко Дамянов по данъчната оценка в размер на 269 810 лв., или за 128 297.66 щ.долара. Три месеца след това собствеността отново е променена. На 9 май рибарниците стават притежание на фирма „НИК 74“ с управител Надежда Николова, която пък е в борда на директорите на „Файненшъл холдинг“ АД (за който ще стане дума малко по-късно). Сделката отново е изповядана на цена, равна на данъчната оценка. До края на годината имотът отново сменя собствеността си, но вече разпарчетосан на четири отделни части. На 21 декември 88 597 кв. м от него стават собственост на фирма „Фокс- П“ ЕООД с управител Паулина Герова. Сделката е сключена на малко по-висока цена от данъчната оценка – 71 500 лв. (при данъчна оценка 63 931.60 лв.).
За около три години препродажбите на апетитните имоти временно са спрели. Интересът към тях се събужда през 2004 -а, когато споменатата управителка на „Фокс- П“ ЕООД Герова изкупува и останалата част от имотите на „НИК 74“. На 9 февруари тя плаща за остатъка от неурегулираните поземлени имоти с предназначение за съоръжения за заустване на вода от река Искър, покриваща 13 рибовъдни басейна с обща площ 331 685 кв. м и ливада с площ 29 400 кв. м заедно с фуражен и инвентарен склад и офис лаборатория за сумата от 216 760 лева.
Месец по-късно – през март същата година, Герова очевидно размисля и решава да се раздели със собствеността си, като препродава една малка част от големия имот (тази от 88 597 кв. м) на „Лаудис Билдинг“ ООД с управител Андрей Панпурин. Цената на имота вече е значително нараснала. Сделката е сключена за цена от 88 500 щ. долара, но неин предмет вече е по-малко от една четвърт от целия терен.
Останалата част от имотите на бившото рибовъдно стопанство, които са разделени на още три парчета, са продадени през 2005 година. В един и същи ден (на 12 март) Герова ги препродава на фирма „Агро офис“ ЕООД с управител Едуард Димитров. Фирмата всъщност е 100% собственост на „Файненшъл холдинг“ АД, в която Надежда Николова (от НИК 74) притежава 30% от общия капитал на дружеството. Интересното при тези три сделки е, че са сключени на цена, доста под данъчните оценки на трите имота. Така например първото парче от 147 941 кв. м е с данъчна оценка 111 621.54 лв., а купувачът Димитров е платил за него само 40 000 лева. Вторият имот, който е с площ 175 145 кв. м ведно с фуражния и инвентарен склад и с офис лабораторията, е с данъчна оценка 133 639.34 лв., но според документите за него са броени само 50 000 лева. За последното парче от 38 000 кв. м данъчната оценка, издадена от район Панчарево, е на стойност 28 661.42 лв., но новият собственик се е бръкнал за него едва с 10 000 лева. През 2007 г. имотът, който е преминал от Надежда Николова, през „Фокс- П“ ЕООД на Паулина Герова и е финиширал при „Лаудис Билдинг“ ООД на Панпурин, също се връща, където му е мястото. На 22 януари едноличното дружество с ограничена отговорност „Файненшъл офис“ с управител Юлия Антонова (който е част от Файненшъл холдинг АД) вече брои за него 242 000 евро. Много бързо и този имот преминава през собствеността на фирма „Агро офис“ ЕООД на Едуард Димитров и става собственост на „Сентръл Юръп груп“ АД на 31 юли същата година.
Другите три имота също преминават през поредната продажба. На 19 януари 2007 г. Димитров сключва сделка с Томас Лафчис в качеството му на представител на „Сентръл Юръп груп“ АД.
Инвестиционното дружество се изръсва за тях с 2 888 688 евро
Окончателно въртележката приключва с прехвърлянето на собствеността на четирите имота на създаденото през 2007 г. акционерно дружество „Рила лейк“, собственост на „Сентръл Юръп груп“ АД и на холандския гражданин Беренд ван дер Хаар. Това става на 9 април 2008 година. Цената на сделката вече е 3 658 256 евро.
Оказва се, че само с прехвърлянията на собствеността за тези 10 години цената на рибарника, който държавата е продала за 40 292.55 щ. долара, е нараснала…100 пъти.
Докато издирвахме документите около тези безкрайни сделки, се натъкнахме и на още една интересна подробност. В контекста на същата приватизационна сделка просто сякаш от небитието се появяват и още едни допълнителни 150 000 кв. м, които чрез също толкова много прехвърляния се озовават в ръцете на „Агро офис“ ЕООД на Едуард Димитров. А той ги продава на „Рила лейк“ АД за още 900 000 евро (сделката е направена на 28 септември 2007 г.).
Дотук описахме една схема, по която доста хора станаха милионери за една нощ. Бедата е, че последствията от подобни действия не се изчерпват само с облагодетелстването на група „инициативни“ бизнесмени, но и представят страната ни много „успешно“ пред външни инвеститори.
И както и друг път сме казвали нека не се чудим, че те бягат далече от нашите географски ширини…
