Наскоро колега с богат опит сподели мнение, че в началото на дейността си правителството на Румен Радев е поставено в много по-враждебна медийна среда, в сравнение предходни управления, разполагали с голямо мнозинство. Като примери за сравнение могат да бъдат дадени кабинетите на Виденов (през 1995 г.), както и на Костов (1997-1998 г.), на Сакскобургготски (2001-2002 г.) и първият на Борисов (2009-2010 г.), които се радваха на медиен комфорт през първите си 100 дни (а някои и много по-дълго време).
Причините, условията и използваните средства обаче бяха твърде разнообразни, а в някои отношения несравними с днешните реалности. В същото време правителството на „Прогресивна България“ получи не повече от седмица, преди да бъде подложено на
кръстосан огън по всички мислими и немислими теми.
Краткият начален период на спокойствие се определяше от стъписването на разгромените политически опоненти и от познатото „ослушване“ на редица опитни медийни брокери дали няма да успеят да си издействат някакви благинки от поредната нова власт.
Наистина, да се направи категорично заключение за по-силна „враждебност“ едва ли е уместно поради голямата разлика в политическите и икономическите параметри на средата, както и в природата на медийния пазар и на информационната среда. Днес ролята на интернет и социалните мрежи е огромна, с тях са принудени да се съобразяват не само политиците, но и конвенционалните медии. А именно това ново поле е практически неподлежащо на контрол чрез репресия или скрити договорки между управляващите и собствениците на медиите. С други думи, по-точно е да се каже, че става дума за коренно различна по своя характер среда, която в много отношения е „по-неудобна“, но от друга страна при умело поведение може да разкрие неподозирани възможности.
Не бива да се пропуска, че
медийната агресивност към управляващите
в голяма степен е продукт на спецификата на структурирането на политическото и най-вече – на опозиционното пространство. В изброените примери опозицията не само бе отслабена поради убедителната победа на управляващите, но в същото време бе достатъчно „еднолика“. Днес противниците на Радев също са слаби и объркани, но на практика покриват целия мислим политически спектър. Така различните сегменти на опозицията могат да критикуват управлението от напълно различни и дори несъвместими позиции, макар и под общ знаменател. Правителството е обвинявано, че „предава националните интереси“, но едни твърдят, че го прави в полза на Кремъл, а други – на Брюксел.
Друга особеност на сравнението е, че от Костов насам управленията с големи мнозинства като правило следваха стриктно ясна евроатлантическа реторика, което им осигуряваше по-умерен или неутрален тон от страна на прозападните медии поне по въпросите на външната политика. Критиката към днешното правителство е много по-силно идеологизирана и геополитически мотивирана, докато при предишни правителства с големи мнозинства фокусът на медийните атаки беше насочен главно към корупция и вътрешнополитически скандали – тематика, която поне засега остава на нивото на жълтите сензации.
Следваща специфика произтича от
уникалната промяна в статута на Румен Радев –
човекът, който изцяло предопредели появата и победата на „Прогресивна България“. Вярно е, че същото бе положението при Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов, които също заеха премиерския пост с определена политическа репутационна инерция. Но за пръв път у нас човек, изкарал почти два мандата на държавен глава, и то в бурни времена, премина на отсрещната страна на „Дондуков“. Особеностите на този статусен преход на Радев изцяло промениха медийното поведение спрямо него. След като пое редовната изпълнителна власт начело на „Прогресивна България“, медийното отразяване на лицето на властта претърпя трансформация в три ключови направления.
Първото направление можем да наречем
преминаване от коментар на думите към „всекидневен обстрел“
чрез претенции (основателни или не) към практическите резултати от работата на кабинета. Като президент Радев имаше своеобразен медиен „имунитет“ – въпреки че често бе подценяван или нападан, медиите все пак се съобразяваха с тежестта на държавния глава и отразяваха думите му, общо взето, лаконично, но коректно. Самият той говореше от позицията на морален арбитър, правеше стратегически изявления, често налагаше вето и критикуваше, без да носи директна отговорност за конкретната несвършена работа в изпълнителната власт. С влизането му начело на изпълнителната власт този „имунитет“ изчезна. Медиите започнаха да го атакуват с конкретни обвинения за инфлацията, заложения дефицит в проектобюджета и назначенията на заместник-министри и областни управители.
На второ място, атаките срещу кабинета и лично срещу Радев станаха много по-разнообразни поради прагматичните
интереси на различните политически и икономически кръгове.
Често тези атаки са коварни и са насочени към ключови фигури в правителството заради техни (реални или измислени) грешки, но с идеята, че крайната отговорност все пак пада върху премиера. Типичен пример е възприетата от медии и анализатори, свързвани с Делян Пеевски, тактика да атакуват вътрешния министър Демерджиев, докато привидно запазват добър тон или поне приличие в коментарите лично за Радев. Нещо повече, опозиционните медии активно търсят противоречия между предишните му позиции като президент и настоящите му действия като министър-председател.
Накрая, Радев и партията му загубиха преимуществото на очакваната бъдеща „алтернатива на статуквото“, което караше поне част от критичните към действащия политически елит да го разглеждат като антипод на традиционните партийни лидери. Днес, след като влезе в „кухнята“ на правителството и законодателната власт, медиите
автоматично го приравниха към останалите партийни играчи,
сваляйки ореола му на „надпартиен лидер“.
Разбира се, тези трудности, свързани с медийното отношение към бившия президент и партията му съвсем не предопределят губеща позиция. Радев запазва огромна популярност и очакванията към него не са помръкнали, както започнаха да предричат някои влъхви на политическия анализ. Но ако нагнетяването на негативизъм продължи, без да срещне адекватни противодействия, това рано или късно ще има сериозни последици.
