След като Илияна Йотова обяви официално, че ще се кандидатира за президент, мнозина сметнаха, че изборите за държавен глава са практически решени. Аргументите им са солидни – Йотова взе инициативата, показа смелост и самостоятелност; Румен Радев и формацията му очаквано я подкрепиха; опозиционните формации са непримиримо разделени и засега не са в състояние да предложат поне частично равностоен кандидат на действащия президент.
Повечето анализатори твърдят, че опозицията закъснява, което едва ли не автоматично намалява и без това слабите й шансове за успех (ако приемем, че успехът ще се измерва със способността да дадат поне частично равностойна битка на Йотова). Не са малко и преценките, че всъщност истинската интрига при опозиционните формации е кой ще завоюва почетния приз за основен опонент на управляващите.
Възможен обаче е и друг поглед към действителността. Закъснението на опозицията да предложи кандидат(и), което се тълкува като слабост, може да й даде непредвидени възможности – ако не за победа, поне за сериозно противопоставяне на кандидата на властта. Разбира се, няма солидни основания да се твърди, че опозиционните формации са възприели съзнателно такава тактика. Просто допускаме, че развитието на събитията в и извън България може да им окаже неочаквана и вероятно незаслужена подкрепа.
Ясно е, че при сегашното съотношение на подкрепата за управляващите и партиите от опозицията изходът от президентските избори е почти ясен. Въпросът е
дали подкрепата за Радев и „Прогресивна България“ може да бъде разколебана
през следващите 3-4 месеца до президентския вот и ако да – как подобна ерозия би могла да бъде използвана от опозицията. Веднага трябва да се направи уговорката, че към момента обективни данни за такъв спад няма, т.е. говорим за чисто хипотетично развитие. Но сериозната политика изисква калкулиране и на малките вероятности, особено ако те определят шансовете за нещо подобно на успех.
В допълнение трябва да отчетем една особеност на днешната политическа конфигурация – партията на Радев спечели безапелационно на вълната на големи очаквания и надежди, при това доста разнопосочни по съдържание и социални носители. По принцип съчетанието на интензитет и разнородност на очакванията е високорисков фактор, или най-малкото – сериозно предизвикателство пред управляващите, които трябва да изпълняват обещанията си в много сложни вътрешни и международни условия.
Тук големият въпрос не е дали ще има някакво разочарование и отдръпване (това е неизбежно), а в какъв мащаб и най-вече кога ще протече. В този контекст да допуснем малко вероятното, а именно че опозиционните формации – по-скоро поотделно, отколкото координирано – очакват в краткосрочен план появата на подобни уязвимости на управляващото мнозинство, които биха могли да използват като аргументи в предизборната кампания, вкл. при избора на кандидати за президент и вицепрезидент.
Историята показва, че това е класическа политическа стратегия, в основата на която е
умишленото предоставяне на инициативата на опонента.
Поемайки значителен риск, опозицията съзнателно изчаква, разчитайки в последния момент да извлече политически дивидент от грешките на управляващите и да избере кандидат с профил, който най-точно удря тези слаби места. Рискът наистина е голям (загубата да прерасне в позорно поражение), но на практика алтернативна печеливша и дори по-малко лоша стратегия не е налице. Дори да приемем по-вероятното (опозицията просто е носена от развитието на събитията) подобен подход стъпва на няколко реални силни страни.
Първото потенциално преимущество е, че кандидатът (кандидатите) на опозицията могат да бъдат профилирани спрямо очертаващите се тенденции на протестния вот. Естествено предимство биха имали фигури, които имат потенциал да бъдат перфектният контрапункт на управлението. Ако през следващите месеци управляващото мнозинство бъде разклатено от сериозни социално-икономически проблеми, печелившият кандидат би имал профила на утвърден икономист, критикувал правителствената политика. А ако общественото внимание бъде взривено от шумен корупционен скандал, то би било логично да се заложи на кандидат с профил на безкомпромисен юрист с доказан принос в борбата срещу злоупотребата с власт. Изчакването позволява образът на кандидата да постигне възможно най-точно съответствие на ситуационното обществено недоволство.
Второто предимство на подобна стратегия е възможността за максимално
оползотворяване на „ефекта на управленското износване“.
Управляващите винаги инкасират негативите от текущите кризи (цени, бюджет, международни конфликти), дори сравнително скоро да са дошли на власт. Колкото по-късно опозицията влезе в директен сблъсък по избрани от нея конкретни теми, толкова по-малко време ще имат управляващите да се защитят и толкова по-силни ще бъдат електоралните ефекти.
Третото потенциално преимущество е, че изчакването дава възможност да се установят възможни вътрешни различия в средите на самите управляващи и на подкрепящите ги политически и обществени групи. Един рано издигнат кандидат би консолидирал привържениците на управляващите срещу „общия враг“, докато липсата на ясна опозиционна мишена ги оставя да решават вътрешните си противоречия.
Накрая, една традиционна за българския политически живот от последните години тема –
големият (да не кажем прекомерен) страх от „компроматна война“.
Ако отчитаме факта, че представителите на традиционната (а и на новата) политическа класа дават предостатъчно поводи да бъдат атакувани, то запазването на мълчание държи кандидатите в относителна безопасност до последния възможен момент.
Иначе казано, забавянето – съзнателно или не – позволява на опозицията да изчаква потенциална съществена грешка на управляващите през новия политически сезон, за да може кандидат-президентската й двойка да бъде брандирана като „най-подходящото лекарство за конкретната болест“ на управлението. Това обаче е само малка вероятност, една съвсем тъничка сламка. Но давеща се опозиция и за сламка се хваща.
