Многоликият Хвар
Остров Хвар, един от стотиците край Далматинското крайбрежие на Хърватия, в много отношения е изтъкан от противоречия. Като турист сутрин може да станеш и да видиш босоного момченце, което търчи с две големи риби по плажа и се втурва в близката таверна, където бива възторжено посрещнато с „Опа“ от собствениците й (синоним на вече придобилият гражданственост у нас американски израз „Уау“), следобед да изследваш руините на каменните му крепости и отбранителни съоръжения, захвърлени по носовете на острова или високите му места, а вечер да се присъединиш към елита на Европа и да танцуваш до зори рамо до рамо с манекенки и звезди, облечени в дизайнерски модели на Гучи и Майкъл Корс.
Това е магическо късче суша, където луксозните хотели не спират да никнат по крайбрежието му до ден днешен, но и където срещу 70 евро все още може да намериш подслон под покрива на местна баба. Ала вероятно най-парадоксалното е, че Хвар е популярна дестинация вече повече от век и въпреки това продължава да е новата гореща точка, следващото голямо откритие, новото бижу в короната на европейските пътувания. Каква е тайната, знаят само хърватите, но от Едуард VIII, Джаки Кенеди и Елизабет Тейлър до принц Хари, Бионсе и Том Круз, той е предпочитан от богатите и известните.
Част от причината е местоположението му – Хвар се гордее с прекрасен средиземноморски климат, едно от най-слънчевите места в Европа с над 2 720 часа на година (за сравнение Париж получава едва 1 800) и отлични, първокачествени плажове, някои от тях избирани за най-добрите в света през годините. Намирайки се по средата на повечето адриатически маршрути, островът бързо става част от Венецианската република и e „коронясан“ с военна крепост на върха. А основният му град, наречен отново Хвар, се превръща в голям търговски център и жителите му започват да строят домовете си и сенчестите си пазари с елегантни аркади от снежнобял варовик. Марината му е изградена от мрамор и натъпкана с милионерски яхти, които вечер изсипват поразвеселените си пасажери, придружени от загорели модели с бронзов тен, които плъзват по калдъръмените улички и се изгубват в мрака.
Още първата си нощ тук и аз се спуснах надолу от моя хотел и се спрях пред двуетажна таверна с изба точно зад ренесансовата катедрала „Св. Стефан“. Тя е собственост на семейство Браканович, което от поколения произвежда вино, но техният посип (това свежо, бяло вълшебство, характерно за Далмация, получавано от едноименния древен автохтонен сорт грозде) се смята за един от най-добрите в страната. От горната тераса се разкриваше осветеният площад, притъмнялото море и онази гледка, заради която човек не бърза да става от масата.
Точно там се запознах с група словенци, които всяко лято посещавали Хвар още от времето на Югославия, когато и родината им, и Хърватия били една държава. На сръбски ние се разбирахме прекрасно и не след дълго те ми предложиха, ако искам, да ги придружа до Стари град на следващия ден. Срещнахме се на пристанището и поехме през разливащи се, покрити с борови гори хълмове, разнообразявани тук-таме от маслинови кории, лозя и сребристо лилави лавандулови полета. Стигнахме Стари град и както показва името му, това е най-древното селище на територията на Хърватия, основано още през 384 г. пр.н.е. от гърците. Със своите груби каменни къщи и крайбрежие, пощадено от гората от яхтени мачти, градчето излъчва едно тихо, покрито с патината на времето зелено спокойствие, пълна противоположност на кипящия, светски живот на Хвар.
Под вещото ръководство на Томаш се отбихме в доминиканския манастир „Св. Петър“, разположен в източния край на града, за да видим изключителната Пиета на Тинторето, поръчана от семейството на известния хърватски благородник и поет от XVI в. Петър Хекторович, чийто дворец пък беше следващата ни спирка. Вътрешният му двор приютява басейн с морска вода, в който плуват риби, опасан от сводеста тераса, поддържана от изящни аркади. „Твърдали“ все още носи поетичният отпечатък на своя ренесансов собственик – по стените са издялани латински надписи сякаш самият дом разговаря с времето като „Уви, дните се оттичат като вълни и нивга не се завръщат“ и „Познай какъв си – тогава що се гордееш?“. Това не е просто замък, а убежище на духа – място, където поезията е превърната в архитектура.
На следващия ден реших да посетя едно от многото малки, изолирани заливчета на Хвар – Микичевица, по-известно просто с името на таверната, разположена там – Робинзон. До нея може да се стигне единствено пеш или по море. Избирайки втория вариант, се договорих с един малчуган на не повече от 12 години, който твърдо ме увери, че ще ми вземе двойно по-малко, след което с такава вещина насочи носа на лодката покрай брега, че направо се смаях. Явно морското дело е заложено в кръвта на местните.
Ресторант „Робинзон“ е истинско съкровище за истински ценители. Нищо претенциозно и превзето – дървени маси и пейки, наредени под шарената сянка на няколко маслинови дървета, зад които блести синевата на Адриатика. Двадесет минути по-късно аз се бях заровил в дебрите на далматинската гастрономия или т.нар. „грегада“ – хърватско ястие, характерно за острова, представящо най-старият начин за приготвяне на риба в региона – костур или кефал, задушен с чесън и бяло вино, заедно с лук и картофи.
Малкият обесник се появи точно когато му бях казал да дойде да ме вземе обратно и му оставих бакшиш. Той отвърна, че ми е вечно задължен, винаги мога да разчитам на него в бъдеще, след което изчезна без следа. Но слънцето тъкмо клонеше на запад и изпълваше небето със заря от оранжево и виолетово, която се сливаше с мощните техно битове, идващи от богаташките яхти наоколо, очевидно подготвящи се за среднощните си купони, конкуриращи се с диско басовете, извиращи от колоните на околните дискотеки. Настъпваше времето Хвар да надене черната си маска и да се превърне в луксозна вечерна вакханалия.
Пъпът й, естествено, е вездесъщата „Карпе Дием“, разположена точно до яхтите – клуб на открито, който даде началото на неотдавнашния бум на VIP-партитата, когато отвори врати през 1999-а. Изискани и стилни двойки се излежаваха върху ниските, ракитени диванчета, отпивайки Moët & Chandon, докато безгрижни и лекомислени девойки в дизайнерски модели бански кършеха снаги по мраморните первази на високата венецианска лоджия под бумтежа на поп и еврохаус. Въздухът бе пропит със сол, салвия и лавандула – и в него нямаше дори намек за пестеливост. Тук са идвали Бионсе и Джеф Безос, Леонардо ди Каприо и Джей Зи.
По-надолу на запад Хвар се поуспокоява и Ибиса-треската е обуздана от Сен-Тропе-изтънчеността. Това е любимото място за коктейли по залез слънце на милениум поколението – млади хора, забавляващи се до зори по крайбрежните дансинги, а после, по изгрев слънце, подемат еуфоричното начало на страстни авантюри за една нощ, натискайки се из тиковите шезлонги, разхвърляни по скалите.
Нагледал се на манекенки, модели, яхти и ултра разкош, реших, че няма да си замина, преди да видя и другото лице на Хвар. Бях чувал за Стори Комин – механа, отворила врати в призрачното селище Мало Габлье, на 2 км. навътре в сушата, заобиколено от скалисти брегове, поради което единственият подстъп към него бе пеш. Предположих, че едно раздвижване ще ми дойде добре и поех през гъстите шубраци на Хвар. От височините му се откриваха панорамни гледки към морето и уединените заливи, накъдрили крайбрежието. Но не бях уцелил пътя. А из тези места няма кого да попиташ. Така в един момент се оказах сред рушащи се каменни останки в притъмняла, толкинова гора. Долавях припляскването на кожени криле и нещо подобно на виене. Май наистина бях объркал пътя. В този миг забелязах бледа изкуствена светлина. Насочих се към нея, продължих по изядени от времето стълби през подпорите на отдавна порутена къща, докато не чух гласове и не се стоварих на първата маса в Стори Комин.
Собственикът, хърватин на средна възраст на име Берти, ми обясни, че няма меню. Тук се яде, каквото той донесе. И донесе: огромно плато с телешко и картофи на единия край, салата от рукола, домати и чушки по средата, и сардини в домашно приготвен зехтин и оцет на другия.
Като най-късно пристигнал, останах и до най-късно. Така имах възможността да се разговоря с Берти, когато вече нямаше кого да обслужва и дойде да ми долее вино. „Мало Габлье е древно селище, още от XV в., но е изоставено в средата на ХХ в., когато лозята тук са покосени от филоксерата. Хората останаха без прехрана и всички избягахме в Милна. Когато преди няколко години заявих, че ще се върна, за да отворя ресторант, всички ме сметнаха за луд. Ще превърна старата си къща в механа, казах им аз. Но от нея не е останало сигурно нищо, отвърнаха те. И ето ме сега тук.“
Аз му споделих за моите перипетии, докато стигна до него, а той умря от смях. „По крайбрежието има път. Ела, ще те върна с джипа.“ Когато наближихме града, той спря и каза: „Съжалявам, но не искам да слизам в тази лудница долу. Пътят пеш е 10 мин. Бъди здрав!“, пожела ми той и обърна автомобила. Светлините от фаровете му изчезнаха, шумът от двигателя му заглъхна. Единственото, което долавях тук бе песента на вятъра и едва осезаемото пулсиране на музиката отдолу. И тогава разбрах: Хвар не е нито шумът долу, нито тишината горе. Той е мигът между тях – кратък, неуловим, но напълно достатъчен. Берти беше спрял на точното място.
Четете още: Венеция в пера и злато – карнавалът, който докосва душата
