Промяната в тона на България към Русия вече не е само въпрос на политически интерпретации у нас. Тя беше отбелязана и от самата Москва. В интервю за ТАСС директорът на Втория европейски департамент на руското външно министерство Юрий Пилипсон заяви, че след идването на правителството на Румен Радев официалната реторика на София по отношение на Русия и войната в Украйна е станала „по-сдържана“ и е придобила „по-рационални елементи“.
Оценката е политически показателна, но сама по себе си не доказва промяна на външнополитическия курс на България. По-важният въпрос е какво стои зад новия тон – реално пренареждане на приоритетите или по-твърдо настояване София да защитава собствените си интереси в рамките на Европейския съюз и НАТО?
Радев пое премиерския пост на 8 май, а буквално седмици след това започна да демонстрира по-видими различия с част от европейските позиции по отношение на войната. Най-същественият пример беше отношението към т.нар. Коалиция на желаещите – групата държави, които подкрепят допълнителни форми на финансова, военна и политическа подкрепа за Украйна.
Премиерът заяви на 14 юли в Париж, че България няма да участва във формата. Той посочи, че лично френският президент Еманюел Макрон го е поканил, но страната не желае да се присъединява към коалиция, която настоява за продължаване на финансовата и военна помощ за Украйна. Радев аргументира позицията си с тезата, че решението на конфликта не се съдържа в неговото удължаване с военни средства, а в дипломатическа инициатива за прекратяване на ескалацията.
Това бе съществена промяна в политическата позиция на страната. Вместо само да следва общата европейска формула за подкрепа на Украйна, новото правителство започна публично да поставя акцент върху границите на тази подкрепа и върху необходимостта от преговори. Това вероятно е и опит да задържи електората си.
Санкциите срещу Русия
Новият подход на властта се прояви най-ясно при обсъждането на 21-вия пакет европейски санкции срещу Русия. На 3 юли Радев заяви в парламента, че България има резерви по пакета, аргументирайки това с необходимостта да защити българския национален интерес.
На лидерската среща страната ни настоя за изваждането на конкретни руски граждани от санкционните предложения. Сред тях бяха патриархът на Руската православна църква Кирил, бизнесменът Вагит Алекперов заради работата на рафинерията в Бургас и доставките на суров петрол и Искандар Махмудов, свързван с предприятие, доставящо резервни части за столичното метро.
Освен България, Италия също се обяви против санкционирането на патриарх Кирил. При все че той е смятан за близък съюзник на руския президент Владимир Путин и през последните години многократно публично е подкрепял войната на Русия срещу Украйна. В крайна сметка, по думите на Радев, европейските партньори са „уважили“ българските резерви.
Междувременно премиерът представи действията си като пример за това, че България може да бъде част от общата европейска политика, но едновременно да настоява и за изключения, когато според правителството са засегнати нейни интереси.
Тъкмо тази комбинация изглежда е впечатлила Москва. В интервюто Пилипсон посочва, че София отправя към ЕС призиви за преосмисляне на сегашния курс към Русия и за търсене на дипломатически решения. В същото време обаче руското външно министерство не говори за възстановяване на отношенията с България в краткосрочен план. Според Пилипсон пречка остава „високата степен на политическа зависимост“ на София от Брюксел.
Това уточнение е важно. Москва приветства по-сдържания тон, но очевидно не го приема като знак, че България се е отказала да следва линията на Брюксел. Напротив – самата руска оценка признава, че София продължава да е част от европейската политическа система и че възможностите за връщане към предишните равнища на руско-българско сътрудничество са ограничени.
Паралелно с това се появи и разминаване между отделни публични послания на българската власт. На 15 юли в Киев се проведе петата среща на върха „Украйна – Югоизточна Европа“. В приетата декларация се потвърждава подкрепата за суверенитета и независимостта на Украйна, а руската агресия се определя като продължаваща от 2014 г. с анексирането на Крим. Документът бе приет от Украйна и девет партньорски държави, сред които България, представлявана от външния министър Велислава Петрова.
На следващия ден Министерството на външните работи заяви, че Петрова не е подписвала декларация, която да ангажира България с по-голямо участие в „Коалицията на желаещите“.
В случая се появи спор не толкова за самото наличие на подпис, колкото за политическото значение на участието на България в срещата и приемането на документа. Това даде основание на опозицията да обвини кабинета в изпращане на противоречиви сигнали към европейските партньори.
По-сдържан тон, но вероятно само толкова
На този фон определението на Москва за „по-сдържана“ българска реторика има основание, ако се разглеждат конкретните изявления и решения на правителството през последните месеци. Радев категорично отхвърли участие в „Коалицията на желаещите“, настоя за дипломатическо решение на войната и използва европейските механизми, за да защити български резерви по санкционния пакет срещу Русия. Но от това не следва автоматично, че България е променила стратегическата си ориентация.
Правителството на Радев все пак продължава да действа в рамките на ЕС и НАТО и за радост не заявява намерение да напуска тези структури. Досегашните действия показват по-скоро опит на премиера да изгради политика, при която България да е с Брюксел, но да не дразни Русия и затова не приема автоматично всяка инициатива, свързана с войната в Украйна, особено когато тя включва допълнителна военна помощ. Същевременно правителството има удобен аргумент, че използва европейските институции, за да защити конкретни икономически и политически интереси.
Тази линия обаче носи и сериозен риск. Когато премиерът заявява в Париж, че България няма място в определен европейски формат, а няколко дни по-късно българският външен министър участва в регионална среща в Киев и страната се оказва сред държавите, подкрепили декларация за суверенна и независима Украйна, неизбежно възникват въпроси за последователността на външната политика.
Засега фактите подкрепят тезата, че реториката действително е станала по-сдържана и по-критична към идеята за продължаване на военната подкрепа за Украйна. Това обаче не е реален геополитически завой. Не случайно руският дипломат изрично посочва, че възстановяването на „взаимноизгодното“ руско-българско сътрудничество не е близка перспектива.
