Премиерът Румен Радев обяви неотдавна на заседание на Министерския съвет, че правителството започва административна реформа. Целите звучат безупречно – по-висока ефективност и по-ниски разходи. Държавата щяла да работи по-добре и да струва на данъкоплатеца по-малко. Това е приблизително политическият еквивалент на обещанието, че от понеделник сме на диета и ще тренираме по два пъти дневно.
Само че има една подробност, която прави реформата особено интересна. Докато кабинетът говори за оптимизация, икономии и нов начин на работа, кадровата политика изглежда доста по-привързана към принципа „най-удобно е познатото“. Последният пример е Мая Манолова, която правителството избра в четвъртък за председател на Комисията за защита на потребителите до изтичането на мандата.
Така човек, който е бил депутат, заместник-председател на Народното събрание, омбудсман, кандидат за кмет на София, лидер на политически проект и отново депутат, сега получава нова спирка в държавната администрация.
Назначението само по себе си не е извън правилата. Комисията за защита на потребителите е орган от трима членове, включително председател, които се определят с решение на Министерския съвет за петгодишен мандат, а председателят се назначава от премиера. След освобождаването на Мария Филипова, която беше избрана за заместник-омбудсман, временно председателството беше поето от Александър Колячев. Сега Манолова заема председателското място, а Колячев остава член на комисията.
Тук започва по-интересната част – не юридическата, а политическата. Мая Манолова не е просто административен експерт, която търпеливо чака зад завесата да бъде открита. Тя е една от най-разпознаваемите политически фигури от последните петнайсетина години. Преди да стане омбудсман, тя беше дългогодишен депутат от БСП. Избирана е в 40-ото, 41-ото, 42-ото и 43-ото Народно събрание, а през 2013 г. става заместник-председател на парламента. През 2015 г. напуска парламента, за да заеме поста национален омбудсман.
Трябва да се признае, че като омбудсман Манолова успя да направи нещо, което политиците обикновено се опитват да постигнат с години – да превърне институция, която по принцип звучи като нещо между нотариална кантора и кабинет по административно право, в публично разпознаваема трибуна. Резултатите от мандата ѝ показват защо. За четирите години между октомври 2015-та и август 2019 г. институцията отчита 122 199 граждани, потърсили съдействие, 45 016 постъпили жалби и сигнали и 5113 отправени препоръки към държавни и общински органи. Най-многобройната категория жалби е свързана именно с потребителски права – 11 291 сигнала.
Дотук добре. После обаче дойде политическото продължение. През 2019 г. Манолова се кандидатира за кмет на София като независима и стигна до балотаж срещу Йорданка Фандъкова. След това създаде „Изправи се.БГ“. През 2021 г. отново се върна в парламента като част от коалицията „Изправи се! Мутри вън!“, а впоследствие и „Изправи се БГ! Ние идваме!“.
Така историята с „новата администрация“ среща старата българска традиция на кадровото колело. Веднъж си депутат. После си омбудсман. След това си кандидат-кмет. После си партиен лидер. Следва пауза. И когато държавата има нужда от административна реформа, изведнъж се оказва, че старият телефонен указател отново е много полезен.
Разбира се, това не означава автоматично, че старият кадър е лош кадър. Държавната администрация не е конкурс за лица, които никога преди не са виждали кабинет. Опитът със сигурност винаги е предимство. Познаването на институциите също. Човек, който вече е управлявал публична структура, вероятно има по-малък шанс да се изгуби между Закона за администрацията, правилника за устройството и служебния автомобил.
Проблемът е друг. Когато едни и същи политически лица се появяват отново и отново на различни държавни позиции, неизбежно възниква въпросът къде точно приключва приемствеността и къде започва кадровото рециклиране?
Този въпрос е особено актуален при кабинета на Радев, защото още при сформирането му бяха привлечени редица хора с предишен опит в служебните правителства и президентската администрация. Така идеята за „ново начало“ се оказа съвместима с доста познати физиономии.
Политическият аргумент в полза на подобна кадрова политика е лесен за разбиране – няма време за обучение, държавата има нужда от хора, които знаят как работи машината, а кризите не чакат да бъде произведено ново поколение министри. Аргументът срещу нея е също толкова железен. Ако постоянно въртиш едни и същи хора на различни властови позиции, трудно можеш да убедиш обществото, че променяш модела.
И тук административната реформа става особено интересна. Защото истинската реформа не се измерва само с броя на съкратените щатове или размера на бюджетните икономии. Тя се вижда в начина, по който се назначават хората, в критериите за заемане на длъжностите, в отчетността, в електронните услуги, в това колко решения се взимат навреме и колко граждани продължават да носят папки от едно гише до друго.
На този фон назначението на Манолова в КЗП е символично. Тя отива там, където публичният ѝ образ от години се чувства комфортно – при цените, монополите, търговците и гражданските сигнали.
Едно от последните ѝ начинания беше платформата „Антиспекула“, чрез която граждани можеха да подават сигнали за високи цени. Само че проверка показа че платформата не работи. Преди това Манолова активно се включи и в бойкота на търговските вериги през 2025 г., вдъхновен от акцията в Хърватия.
Но с или без Мая Манолова остава по-големият въпрос – каква точно ще бъде административната реформа на Радев? Ако целта е държавата да стане по-ефективна и цените да станат по-ниски, обществото ще може сравнително лесно да провери резултата. Едно обаче трябва да е ясно, че по-малко чиновници не означава непременно по-добра администрация. Повече дигитални услуги не означават автоматично по-малко бюрокрация. А рециклирането на известни политически фигури не гарантира успех.
