Александър МАРИНОВ
Този текст е посветен на (не)способността на днешните български политици да водят диалог и на пристрастеността им към безсмислени и неадекватни монолози. Проблемът не е от днес, но придобива особено значение в създалата се след предсрочните избори обстановка. Но, преди да обсъдим дефицита на диалогичност, нека очертаем накратко най-важните особености на резултатите от изборите.
Казано накратко, на 11 юли възтържествува политическият резон. Истински изненади нямаше – нито в положителния, нито в отрицателния за обществото смисъл (не коментираме ракурса на партийните печалби и загуби). Не бяха неочаквани нито вялата кампания (партиите съзнателно или не се скриха зад служебното правителство), нито много по-спокойното и организирано протичане на изборния ден (заслуга на обновената ЦИК и партньорството й с изпълнителната власт). Дори чувствително спадналата изборна активност, която предизвика толкова емоционални коментари, трудно може да се определи като изненада, въпреки че заслужава детайлен социално-демографски и териториален анализ. Частичният успех в ограничаването на контролирания и купения вот съвсем закономерно
остави далеч от урните
някои специфични групи избиратели и това едва ли може да се оценява като негатив за българската демокрация. За останалата част от спада на активността „се погрижиха” партиите.
Получените резултати също бяха напълно логични в светлината на процесите от последната година и особено от последните три месеца. ГЕРБ не рухна, както се надяваха някои, но подкрепата му продължи да ерозира – почти сигурно губи първата позиция и не по-малко от 12 мандата в новия парламент (пореден срив с около 200 хил. гласа). „Има такъв народ” и „Демократична България” значимо подобриха представителството си в сравнение с предишните избори, „Изправи се!Мутри вън!” загуби малко, ДПС повече, а пропадането на БСП продължи с неотслабваща скорост. Потвърдиха се предвижданията, че никой от останалите претенденти няма да успее да „прескочи” бариерата.
В крайна сметка имаме едно също толкова фрагментирано Народно събрание, което все пак записа (засега) един рекорд в българската електорална история на прехода – никога спечелилата изборите сила (която и да е тя) не е имала толкова малобройна парламентарна група. Т.нар. протестни партии не успяха да достигнат заветното мнозинство от 121 мандата, но се доближиха до него и при определено поведение (най-вече умение за конструктивни преговори помежду си) биха могли да имат нелоши шансове да излъчат ако не стабилно, то поне доста работоспособно в краткосрочен план управление. Всъщност, на настоящия етап от процесите това би бил един реалистично-позитивен сценарий.
Толкова относно изборните резултати. Нека отново подчертаем – те бяха достатъчно предвидими, за да могат отделните партии и лидери да подготвят своите послания и да осъществят поне отчасти адекватна комуникация помежду си и най-вече с обществото. Оптимистите се надяваха, че е извлечен някакъв опит от перипетиите по време на мимолетния предходен парламент. Но реакциите на политическите субекти бързо ни отрезвиха и показаха, че
нищо старо не е забравено
и нищо ново не е научено.
Впечатлението за неадекватност и неподготвеност обаче не означава, че първите коментари и действия са били напълно импровизирани и точно в това е един от основните проблеми на българската политика. Политическите лидери се придържат към някакви предварително подготвени сценарии, които изхождат от абсурдната предпоставка, че те ще говорят, а останалите ще слушат. Или, както казваше моят старшина в казармата, „Когато говориш с мен, ще мълчиш!”. В резултат получихме поредица от монолози, неадекватни сами по себе си и сюрреалистични в своята съвкупност.
Да вземем за пример пословичното неумение на политиците да запазят лице в условията на изборна загуба. С изключение на стария политически играч Каракачанов, който разумно призна очевидното, останалите водачи представиха на публиката тези, които ясно показаха къде ги стяга чепикът. Борисов рисуваше картина на „септемврийски” погроми и репресии, благодарейки на Господ, че „са ги оставили живи”; Нинова започна с познатата фраза, че „въпросът за нейната оставка не стои”, а Карадайъ изрече традиционната оценка, че ДПС е запазило позициите си. Общото – нито едно от тези послания не се доближава нито до обективната истина, нито до това, което поне част от гражданите очакваха да чуят от въпросните лидери, както и вече пословичното
бягство от лична отговорност.
Не е учудващо, че своя сериозен „принос” към неадекватното общуване още във вечерта на изборния ден дадоха и дежурните гости на телевизионните студиа – втръсналите (с малки изключения) на всички политолози, социолози, антрополози и тюрлю-гювеч „анализатори”. Ако политиците се вслушват в съветите на повечето от тези „експерти”, толкова по-зле за тях, но изглежда зависимостта е обратната – тези титуловани телевизионни герои просто възпроизвеждат опорките на партийните пиари. Не безкористно, разбира се.
Неприятната изненада дойде от тези, които спечелиха, или поне видимо подобриха резултатите си, най-вече от „Има такъв народ” и нейния водач. Ходът с едностранното оповестяване на собствен проекто-кабинет е христоматиен пример за недопустима политическа грешка (каквито и да са причините за това поведение). Тук въобще не коментираме персоналния състав (не че няма какво да се каже по въпроса). Такова демонстративно надменно и недиалогично публично поведение не си е позволявал дори Борисов, колкото и да сме наясно с истинските мотиви на неговото „уважително” отношение към коалиционните партньори. Тепърва ще проследим развитието и последиците на този тактически ход, но ако е ясно, че истинската промяна изисква широко обединяване на истинските радетели за нея, то началото съвсем не е обнадеждаващо.
Комуникацията от позицията на силата
е неефективна, даже когато си достатъчно силен, за да налагаш волята си. Дори да не се стигне до практическо взаимодействие, ползата от устойчивия поведенски модел на добронамерена откритост и уважение към правото на мнение на другите е безспорна. По построените мостове на диалогичността може дълго време да не премине никой, но все пак е по-добре да ги има, защото не е ясно кога ще се наложи да заложим на кооперативността. Тази максима е особено силно валидна в ситуации като нашата, когато силите на статуквото и промяната са в крехко неравновесно съотношение, а неопределеността е много висока.
Ако днешните политически субекти не успеят да намерят трудна среда между собствените цели и зачитането на целите на другите (които гледат в същата посока), логиката на политическите преобразувания ще ги изхвърлят извън талвега на процеса. Съвсем не е нужно за това да се наложи да чакаме нови десет години. Политиците може и да не са извлекли поуки от възхода и падението на ГЕРБ, но гражданите са.
