Александър МАРИНОВ
Интригант: човек, който преиначава, „украсява“, хиперболизира фактите, като спестява информация, която му е полезна, след което ги натрапва на околните с цел вреда на друг.
Тълковен речник на българския език
Свикнали сме с подвизите на интригантите на битово и служебно равнище, но като че ли подценяваме този вирус в публичните дела и особено в българската политика. Разликата е, че докато във всекидневието едни интригантстват за удоволствие, а други – за лична мъст, на обществената арена залозите са много по-високи.
Смята се – не без основание – че от памтивека интригата е мощно политическо оръжие. Николо Макиавели отделя особено внимание на проблема в прочутите си „Съвети към принца”. Но едно нещо е да се отнасяме реалистично към подобен тип отклонения, а друго е да ги приемем за неотменима същност на управлението на общите дела. Политика, разчитаща главно на интриги,
ражда отровни плодове
и винаги завършва зле за политиците и за народа.
В едно свое знаменито есе, публикувано скоро след демократичните промени, първият президент на Чешката република, писателят Вацлав Хавел пише: „Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. В медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи. Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.”
Диагнозата на Хавел е напълно валидна и за българското общество през последните три десетилетия. У нас тя често се свързва с популярната метафора за „задкулисието”, но в публични изяви към
интриги, манипулация и откровени клевети
прибягват и високопоставени политици. При това – без да се стесняват)…
Доскоро еталон за неуморим политически интригант бе бившият № 2 в ГЕРБ Цветан Цветанов. Ето един типичен образец от неговото „творчество”: „Искам да поздравя г-жа Йотова, защото има голяма разлика в изказванията им с президента. Някой път тя е доста остра и критична към нас. Но тя има опит, знае как се прави голямата политика, и превъзхожда с класи поведението на президента и позицията, която отстоява, е свързана с националните интереси на България“.
Много често Цветанов преиначаваше и дори измисляше факти, за да противопостави едни опоненти на ГЕРБ на други. Например, той приписа на депутата социалист Кристиян Вигенин положителна оценка на срещата между ЕС и Турция във Варна с домакин Бойко Борисов, за да го противопостави на председателя на партията. Но едно от върховите постижения на тогавашния председател на парламентарната група на ГЕРБ бе
скандалът след заседание на КСНС,
когато Цветанов обвини президента, че е предложил проект за декларация, с която се прокарва политика срещу членството ни в ЕС и НАТО. Естествено, от пресслужбата на президентството веднага разпространиха автентичния текст и изобличиха Цветанов в манипулация.
По ирония на съдбата, а може би по желязната логика на политиката, самият Цветанов загуби поста си и бе низвергнат две години по-късно – в резултат на шумен скандал, който (според запознати) е бил провокиран именно от интриги по върховете на ГЕРБ.
Дори това да е така, като „смешен плач” прозвуча обяснението на Цветанов, че е решил да напусне ГЕРБ, защото в бившата му партия са се настанили
„страх, подмазвачество, интригантство и посредственост”.
Но и без Цветанов в българската политика и публичния живот останаха достатъчно изпечени интриганти. Всекидневно се натъкваме на случаи на грубо изопачаване на факти, приписване на думи, които не са били изказани, разобличаване на постъпки, които не са били извършени. Всичко това с една цел – да се настройват едни срещу други политическите опоненти и да бъдат злепоставени пред обществото.
От тази болест се заразиха дори институции, които трябва да бдят за спазването на закона. Както посочи преди време Бойко Рашков, „публикуването от прокуратурата на материали, които би трябвало да представляват следствена тайна – и то селективното им публикуване, е интригантство, граничещо с погазването на законите и обслужващо политически интереси.”
Може би за щастие, повечето интриганти не си правят труда да изпипат творенията си. Така грубо пипа един пишман-русофил, сменил няколко националистически формации, за да акостира в БСП, който громи президента и екипа му за думи, които сам е съчинил и монтирал в изказванията им, но пропуска, че такъв тип политическо фалшификаторство е лесно доказуемо.
Общото между разнообразните примери е, че българското политическо интриганство е убежище на посредствеността и безсрамното партийно номадство. Всеизвестна максима е, че всеки народ си заслужава управниците. Но същевременно – дори да звучи парадоксално –
обществото също е огледало на своите политици.
В споменатото по-горе есе Хавел отбелязва: „Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, интригантите, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието. Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.”
Една от първите необходими стъпки е постепенно да бъде наложено „ембарго” на мръсните оръжия в борбата за власт – лъжата, клеветата, интригата. Това е важна задача на новото поколение в българската политика, на новите политици и новите избиратели, които започнаха промяната.
