Александър МАРИНОВ
Началото на управлението на четворната коалиция преминава под ясното доминиране на една тема – борбата с корупцията. Постоянно се повтарят посланията, че „пари има, но много се е крало” и „трябва да се затвори кранчето на корупцията”. Всъщност, съвсем открито се лансира тезата, че ако бъдат постигнати съществени (и бързи) резултати в ограничаването на краденето, всичко ще тръгне по мед и масло.
Този лайтмотив е обясним и оправдан поне по няколко причини.
Първо – в очите на масовата публика именно корупцията бе видимата характеристика на предишната власт, а скандалите я разклатиха и до голяма степен предопределиха падането й. Освен това, корупционните кръгове („мафията”) бяха пределно нагли,
не правиха никакви опити да прикрият грабежа
и "собственоръчно" фокусираха общественото внимание към проблема.
На второ място – поне три от четирите управляващи сега партии (и най-вече победителите) бяха поставили специален, водещ акцент на борбата с корупцията в предизборните си кампании, респективно са длъжни да поддържат темата и да полагат усилия за изпълнение на обещанията си.
Трето – мнозина смятат, че решителните и добре комуникирани антикорупционни действия създават най-ефективни предпоставки за формиране на позитивно впечатление през първите сто дни на новата власт. Дали това е така, е друг въпрос, тъй като има риск силните думи да се разминат с реалните действия и особено с резултатите. В днешната българска ситуация този риск нараства поради яркото противопоставяне между прокуратурата и управляващата коалиция. А без пълноценно участие на държавното обвинение борбата с корупцията трудно може да доведе до значими и трайни резултати.
Казаното не означава, че
овладяването и редуцирането на корупцията
е маловажна или невъзможна задача. Но за да има желания ефект (в т.ч. и политически), този приоритет трябва да се разработва чрез много по-добре организирана работа в парламента, най-вече с оглед на отстраняване на системните предпоставки за несъмнено ендемичната българска корупция. Така че управляващите трябва сериозно да обмислят незабавни стъпки в това отношение, вместо да хвърлят огромна енергия за активност в социалните медии.
Има обаче още едно съображение, което превръща антикорупционния приоритет в необходимо, но недостатъчно условие за осъществяване на желаната от обществото и обещана от управляващите промяна. Не всичките ни проблеми са обусловени само и дори главно от корупция, нито тя бе единствената слабост на предишния режим. Управленските провали на правителствата на Борисов се дължаха в голяма степен от некомпетентност, безотговорност, субективизъм и дори крещящо невежество. Да, тези пороци в голяма степен са предпоставка за корупция, но не се приравняват към нея.
Може би най-фрапиращият пример за поразяващите последици от некомпетентността и бруталното пренебрежение към истинската експертиза бе начинът, по който бе управлявана ковид-кризата от последния кабинет на Борисов. Вярно е, че критики могат да бъдат отправени и към следващите правителства, но при „Борисов 3”
хаосът и политическата конюнктурщина бяха неподражаеми.
Десетте години на ГЕРБ начело на държавата ще останат в историята като ярък пример на последиците от властта на невежеството и простащината. Но този проблем има не само личностни измерения. Нужен е подробен анализ и цялостна оценка на постепенната деградация на институционалните процедури и практики, партизиращото осакатяване на администрацията, установяването на пълно пренебрежение към базисни принципи на доброто управление по целия цикъл от планирането до отчитането на резултатите. Само това може да гарантира движението в положителна посока.
Нека припомним, че за десет години управление правителствата на ГЕРБ не представиха нито един адекватен отчет на изпълнението на мандатните си програми – било частично, било цялостно.
За съжаление, обществото, може би повлияно от други, по-драстични отклонения, не обърна особено внимание на този парадокс. Но ако за масовото обществено мнение това е разбираемо, новото управление просто няма правото повече да неглижира професионалния, обективен анализ на (не)стореното от своите предшественици. Само така би могло да започне натрупването на необходимата институционална памет, без която няма нито приемственост, нито знание в публичното управление.
За разлика от
видимите интелектуални дефицити на предишните управляващи,
новото правителство няма подобно оправдание за подценяването или, не дай боже, игнорирането на този нормативен и политически канон.
Накрая, може би най-важното съображение. Хронометърът на новата власт неумолимо отброява редица ключови срокове, които са важни не сами по себе си, а като част от общата логика на управлението.
Едно от основните изисквания, свързани с прословутите първи сто дни на всяко ново правителство е, че това е пределният срок за подготовка, публично обсъждане и приемане на неговата мандатна (4-годишна) управленска програма. Би могло да се предположи, че изпълнението на тази задача ще бъде улеснено от изработеното
подробно коалиционно споразумение.
Това обаче е вярно само отчасти, защото става дума за документи с различна природа, които не съвпадат и не са взаимозаменяеми.
Начинът, по който ще подходят правителството и подкрепящото го парламентарно мнозинство при изготвянето и представянето на управленската програма, ще бъде важен индикатор за това, дали промяната в механиката на управлението наистина е започнала, или остава пожелание.
Този процес, и разбира се, резултатите от него, са важни, защото могат да внесат организираност и координация в дейността на новото управление, която, трябва да признаем, на моменти изглежда несистемна и хаотична. Особено предизвикателство е възприетият подход на разпределение на ресорите и отговорностите, по силата на който има опасност да се стигне до „конфедерация от четири правителства”, макар и с един „говорител”.
Накрая, не бива да се забравя, че добре организираната аналитична експертиза има ключова роля и в борбата срещу корупцията, най-вече срещу нейните предпоставки, а не последици.
