Доц. Инджов, продължаваме по темата на „СТУДИО БАНКЕРЪ“ за олигархичния модел в българските медии. Може би най-циничната страна от съществуването на медийния картел в България е, че той се захранва – пряко или косвено – от публични средства, чрез които впоследствие деформира общественото мнение. Така ли е?
– Темата за медийните картели и медийните барони у нас е дълга и датира от началото на прехода. Какво става с публичния ресурс в една завладяна държава, как с този ресурс се хранят медии и медийни групи, как се купува благоприятно отразяване и се притъпява критичността, как определени медии се превръщат в ПР-отдели. Това е рамката на проблема.
За да се стига до положение четвъртата власт да контролира избираемите първа и втора власти.
– В България държавата се превръща в най-големия рекламодател. Няма точно проучване как държавното финансиране през реклама влияе на дадени медийни политики, но е факт, че държавата разпределя един немалък ресурс. На фона на целия рекламен пазар той не е чак толкова голям, но докато рекламният пазар продължава да се свива, значението на публичните ресурси в този бизнес става все по-голямо и по-голямо . Тук нямам предвид порочния модел на финансиране с пари от държавния бюджет на БНТ, БНР и БТА. Говоря за финансиране на частни медии със средства от оперативните програми на Евросъюза – през рекламни агенции, естествено, чрез държавна реклама, чрез договори за медийно обслужване на общините, през политическа реклама от държавните субсидии. Като се сумират тези пера, сборът не е малък – около 15 млн. годишно, които се разпределят по непрозрачен начин, фаворизиращ определени медии на базата на очаквани услуги.
Този модел има и по-разширено продължение, защото „държавните капиталисти“, част от които са и медийни магнати, трупаха богатството си от обществени поръчки, ин-хаус процедури и други "опции" за подобаващо пренасочване на обществен ресурс към контролирани медии. За да може порочният кръг да си остане затворен: с публични средства да се деформира общественото мнение.
– Именно. С помощта на публични средства се фабрикува обществено мнение в интерес на властта – 12 години наблюдавахме това при порочното управление на ГЕРБ. Тогава беше хвърлен значим публичен ресурс за опитомяване на медиите. Оставям настрана десетките милиони от КТБ, които са отишли в свързвани с Пеевски медии. Медии, които работеха за имиджа на Бойко Борисов и които продължават да не критикуват прокуратурата. Има изследвания на „Протестна мрежа“ и на „Антикорупционния фонд“, от които прокуратурата така и не се заинтересува. Сега обаче говоря за официалното финансиране на определени медии с публични ресурси. Проблем е, когато даден министър реши да популяризира някакъв проект в едно малко радио или когато парите отиват в определени рекламни агенции, които ги разпределят в близки до властта издания. Така се купува медийна любов.
В тези механизми намирате ли аналогии с начина, по който „Национална лотария“, според нейния собственик, беше влязла в точно определени медии през държавата и е връщала част от средствата обратно по веригата?
– Могат да се търсят паралели. Твърденията на собственика на „Национална лотария“ г-н Васил Божков все още не са разследвани от прокуратурата. Но лицата, посочени от него, неубедително отрекоха, че са замесени в схемата. А според схемата „Национална лотария“ дава пари на няколко водещи медии, а собственикът й получава облекчения от държавата.
Схемата първоначално е подготвена законодателно. След което законът предлага две направления: едното в интерес на държавата, другото в интерес на далаверата. За да се тръгне по второто направление се ползват държавни протекции. Неплатените данъци не са ли крещяща форма на усвояване на публичен ресурс?
– Така е. Може да се разсъждава как се облагодетелстват българските медийни барони. Не е необходимо те да получават директно финансиране от държавата. Достатъчно е техните медии да изпълняват ролята на „черен пиар“ срещу противниците на властта и да представят управляващите, в случая Бойко Борисов, неизменно в благоприятна светлина, за да бъдат привилегировани собствениците. Такива бяха медиите на Пеевски. За тях няма данни да са получавали пряко публично финансиране.
Защо за медиите на Пеевски говорите в минало време?
– Официално те вече не са негова собственост.
Официално не са, но всички те продължават същата политическа линия, което е меко казано подозрително.
– Те са част от най-голямата медийна група в България. Нямам доказателства за продължаващо влияние на Пеевски върху тях, но трябва да видим какво ще се случи с тези медии. Бизнес моделът им е крайно непродуктивен и те не биха оцелели на пазара, ако не бъдат дотирани. Всичко това сочи за провала на либералния медиен модел в България, който така и не успя да се наложи в годините на прехода.
Откъде дойде атаката срещу всичко либерално, след като либерализмът – все пак – е в основата на демокрацията?
– Успяха да очернят думата либерално и нейните производни, успяха да манипулират общественото мнение и това стана с помощта на големите медии, които даваха думата на такъв тип експерти, които се вписваха в тази мисловна рамка – на очерняне на либералното, на правата и свободите, базовите ценности на демокрацията. Омаскариха независимите медии и неправителствения сектор. Но в България либералният модел медийно се провали заради бърза либерализация, дерегулация и приватизация. Заложи се прекомерно на пазара в сектора, но този модел веднага се изкриви.
Още в зората на прехода задкулисието сложи ръка върху част от медийния сектор и той стана „по-равен“ от останалите. И това не беше нито пазарно, нито либерално.
– Факт е! Единият медиен сектор беше „по-равен“ от останалите, властта притискаше рекламодателите къде да рекламират и къде не. Медийните барони получаваха привилегии в немедийния си бизнес, за да правят услуги с медийния. Прогонени бяха влиятелни и авторитетни чуждестранни медийни компании. И сега тук си имаме изпосталял и балканизиран медиен пазар…
В тази връзка вие говорите за нуждата от публичен регистър, който да изкарва наяве финансирането на медиите, както е в Австрия, например. Ще заработи ли у нас едно такова решение?
– В интерес на истината, в България съществуват два публични регистъра и те не са особено ефективни. Единият е на СЕМ, а другият е по т. нар. Закон Пеевски, според който всяка медия е длъжна да декларира собствеността и собственика си. Неефикасни са, защото не са предвидени механизми за ефективна проверка на собствеността. Контролът е възложен на един отдел в Министерството на културата, който не е в състояние да извършва подобна дейност.
Не е ли най-ефективно контролът да върви класически, по пътя на парите?
– Периодично се изнасят някакви данни, но дейността не е централизирана, не е визуализирана. В един публичен сайт може много просто и достъпно да се визуализира коя медийна група какви обществени ресурси е получила и от какви източници. Това е едно от нещата, които трябва да реши новото правителство. Те го обещаха.
Чрез нов закон или с поправки в съществуващото законодателство?
– Чрез чисто нов медиен закон, който да не е само „за радио и телевизия“, а да обхване медийната конвергенция и да регулира цялостната материя. И медиите да носят по-висока отговорност пред обществото. Не съм чул досега някоя медия да е глобена, защото не си е подала декларацията за собствеността и за непазарното финансиране.
Като експерт по политически комуникации как оценявате начина, по който Кремъл общува с останалия свят по време на войната в Украйна? Появи се информация, че руското посолство в Северна Македония вече изготвя списъци с имена на хора, несъгласни с политиката на Путин, на които ще бъде търсена отговорност. Що за политическа комуникация е това през XXI век?
– Кремъл комуникира войната с коктейл от дезинформация, полуистини и арогантност. Видяхме арогантното поведение на руската посланичка към българските политици с определението „подлоги“…
Този модел на поведение не напомня ли едни добре познати съветски практики от времето на Брежнев?
– Да, има много наслоения. Очевидно същият информационен модел се повтаря.
Разговора води: Емил Янев
