През декември френският президент Еманюел Макрон посети Обединените арабски емирства. Той си тръгна с поръчка за 19 милиарда долара за френски изтребители "Дасо Рафал". Няма да видите шведския министър-председател Магдалена Андершон да прави енергични рекламни демонстрации на също толкова добрите шведски изтребители "Грипен", както прави Макрон за френското военно оборудване – или както правят повечето лидери на други страни с оръжейна индустрия за своите национални компании.
След края на Студената война шведското правителство като цяло оставя оръжейния износ в ръцете на глобализирания пазар. Но при положение че лидерите на други държави рекламират компаниите си пред правителствата, които инвестират все повече в отбраната, това е погрешна стратегия. Колкото и да е странно, шведските правителства от различни разцветки се довериха на невидима ръка, която просто не съществува, когато става дума за военно оборудване.
Миналия септември Съединените щати, Великобритания и Австралия разкриха своето така наречено споразумение AUKUS, според което Австралия ще строи ядрени подводници с помощта на британски и американски технологии. Това от своя страна значеше, че Австралия се отказва от споразумение с френската компания Naval Group за дизелови подводници. Последва ужасен гняв от Париж с твърдения, че приятели са забили нож в гърба на Франция.
Няколко години по-рано шведският
"Грипен" претърпя подобен неуспех.
През 2012 г. Швейцария се готвеше да купи нови изтребители и след като проучи възможностите, правителството, подкрепено от въоръжените сили, избра "Грипен" пред другите водещи конкуренти – френските "Дасо Рафал" и "Юрофайтър Тайфун".
"Грипен" е направил най-изгодното предложение, заключи Берн. Но щом швейцарското правителство обяви решението си, в местните медии започна да се разпространява мистериозна оценка на "Грипен". Докладът, за който се твърдеше, че е одобрен от началника на швейцарските военновъздушни сили генерал-лейтенант Маркус Гигакс – въпреки че в документа бе обявен като "генерал с три звезди М. Гигакс" – заключаваше, че "Дасо Рафал" всъщност би бил най-добрият избор за Швейцария. Гигакс обаче бил подкрепил закупуването на "Грипен". Когато докладът започна да се разпространява, швейцарският министър на отбраната Уели Маурер остана твърд: "Това, което е достатъчно добро за Швеция, е достатъчно добро и за нас", заяви той. Наистина, двете страни, както и други средно големи държави,
се нуждаят от универсален боец,
който да не надхвърля финансовите им възможности.
Щетите обаче вече бяха нанесени. Докладът накара съюз от мирни активисти и противници на "Грипен" да предизвикат референдум, в който 53,4 процента от хората гласуваха против "Грипен". Миналата година швейцарското правителство най-накрая взе ново решение. То избра Ф-35 пред "Дасо Рафал", "Юрофайтър Тайфун" и Ф/A-18 "Супер Хорнет" на "Боинг"– резултат, който предизвикалите референдума за "Грипен" едва ли очакваха. Във всичко това Стокхолм почти не се виждаше. Нямаше публични изблици, нямаше споменаване на удари с нож в гърба, нямаше ангажименти в стил Макрон с швейцарски политици.
Всъщност през последните години шведските правителства възприеха забележителен подход на ненамеса в оръжейния износ. "Когато Швеция приватизира отбранителните си компании няколко години след края на Студената война, министърът на отбраната, при когото главно стана това, Бьорн фон Сюдов, го направи въз основа на идеята, че правителството ще подкрепя компаниите чрез изграждане на отношения с други правителства – отбелязва Роберт Лимергард, генерален директор на Шведската асоциация за сигурност и отбранителна индустрия, известна като SOFF. – Но след известно време тази идея отпадна.
Хората вярваха в глобализацията."
И наистина, шведските правителства след Студената война въпреки различните си идеологии споделяха привидно непоклатима вяра в способността на международните пазари да гарантират успех на най-добрите участници. Тъй като шведското военно оборудване се счита за първокласно, според това мислене шведските компании биха могли да се борят за договори с чужди държави почти сами. Военното оборудване "очевидно е област, в която Швеция се бие над категорията си", каза обаче пред "Форин Полиси" Пал Йонсон, председател на комисията по отбрана на шведския парламент и говорител по въпросите на отбраната на Умерената партия, най-голямата опозиционна партия*. "Не можеш обаче да се биеш с едната ръка, вързана зад гърба. Нужна е силна политическа подкрепа за оръжейния износ, за да се покаже, че продажбите не са просто оръжейни сделки, а
партньорство между две държави,
което се основава на доверие и сигурност на доставките, включително в случай на криза или война."
Сдържаността е донякъде част от културата. Въпреки че представителите на шведското правителство до известна степен оказват практическа подкрепа за оръжейни сделки, е трудно да си представим Андершон или нейния предшественик Стефан Льовен да продават шведска военна продукция на чужди правителства по начина, по който го правят френските президенти и дори британските политици. Но в глобализирания оръжеен пазар подобна политическа намеса става необходима в момента, в който други страни си служат с нея.
През 2015 г. Шведската социалдемократическа партия и Зелената партия, управляващи тогава в коалиция,
разпуснаха правителствената агенция
за износ на оръжие по искане на Зелените. "Ние сме една от малкото държави в Европа, които нямат стратегия за оръжейната индустрия – отбелязва Йонсон. – Това трябва да се промени."
Британският анализатор на отбраната Хауърд Уилдън прави подобна оценка. "Последователните шведски правителства предпочитаха да третират износа на оръжие на базата на лицензи, оставяйки го основно на строга структура за лицензиране на износа и … частния отбранителен сектор на Швеция", каза той пред "Форин Полиси".
За съжаление на шведските фирми това означава риск от загуба на изгодни договори, особено на развитите пазари. Това е така, защото правителствата на други страни имат коренно различни възгледи по отношение на международния оръжеен пазар. Точно както Макрон пътува по света от името на френски оръжейни компании, същото правят и британските политици, които понякога изпращат и членове на кралското семейство. Предишните френски президенти също охотно помагаха на френски фирми да продават стоките си на чужди правителства.
* Текстът е писан преди последните парламентарни избори в Швеция. – Бел. ред.
Следва продължение
